— Нещо интересно? — попита го Тапънс. — Имаше три писма. Две от тях са сметки, а това… да, изглежда е нещо друго. Попитах те дали е интересно?
— Може да се окаже интересно — отговори Томи. — Утре ще трябва отново да ходя в Лондон.
— По работа в твоите комитети?
— Не точно. Трябва да посетя един човек. Не е в самия Лондон, а извън града. Някъде по пътя за Хароу.
— За какво става въпрос? — изненада се Тапънс. — Нищо не си ми споменал.
— Трябва да посетя един човек, който се казва Пикауей, полковник Пикауей.
— Какво име!
— Звучи особено, нали?
— Споменавал ли си ми го преди? — попита Тапънс.
— Може би веднъж. Той е страстен пушач и около него винаги е много задимено. Имаш ли някакви хапчета против кашлица, Тапънс?
— Не знам. Може и да имам. Трябва да е останала една кутийка от миналата зима. Но ти не кашляш. Поне не съм забелязала.
— Сега не, но когато се срещна с Пикауей, със сигурност ще започна да кашлям. Доколкото си спомням, когато човек влезе в стаята му, веднага започва да кашля и не престава, докато не излезе оттам. Можеш колкото си искаш да гледаш с надежда към прозорците, които са плътно затворени, но Пикауей няма да обърне внимание на намека ти.
— Защо мислиш иска да се срещне с теб?
— Нямам представа. Но споменава Робинсън.
— Онзи жълтият ли? Искам да кажа онзи едрият с жълтото лице, дето е много потаен?
— Същият.
— Вероятно онова, с което сме се захванали, е също много потайно.
— Едва ли. Все пак е станало много, много отдавна. Дори преди времето на Айзак.
— „Днешните грехове имат стари корени“ — издекламира Тапънс. — Май такава бе пословицата. Но не съм сигурна дали я казвам точно. Или пък беше „Старите грехове имат дълги сенки“?
— И аз не я помня, но нито едното, нито другото ми звучи както трябва.
— Днес следобед ще отида да се срещна с този фотограф. Искаш ли да дойдеш? — попита Тапънс.
— Не. Ще отида да се изкъпя.
— Да се изкъпеш? Много е студено.
— Няма значение. Имам нужда от нещо хладно и освежаващо, за да премахна чувството, че съм потънал в мръсотия. Струва ми се, че целия съм обвит в паяжини.
— Да наистина. Ровихме се в доста мръсни места — съгласи се Тапънс. — Аз пък ще отида да се срещна с мистър Дъранс. А, Томи! Има още едно писмо, което не си отворил.
— Не съм го забелязал. Я виж ти!
— От кого е?
— От човека, който съм наел да събира сведения — каза тържествено Томи. — Кръстосва Англия, рови се из смъртни актове, свидетелства за раждане и брак, преглежда статии от вестниците и документите от преброяванията. Тя е много добра.
— Добра и красива?
— Не съм забелязал — промърмори Томи.
— Радвам се, че не си забелязал. Знаеш ли, Томи, остаряваме и ти можеш… в главата ти може да се роди опасната идея да си наемеш красива помощничка.
— Не оценяваш достатъчно предания си съпруг — възмути се Томи.
— Както казват приятелките ми, една жена никога не знае какво може да й сервира съпругът й.
— Не си си намерила подходящи приятелки — заяви Томи.
Глава пета
Разговор с полковник Пикауей
Томи прекоси с колата Риджънтс Парк, после продължи по няколко улици, по които не беше минавал от години. Преди време двамата с Тапънс живееха в един апартамент близо до Белсайз Парк. Спомни си как се разхождаха по Хампстед Хийд с кучето си, което много се забавляваше. Беше странно куче с много своенравен характер. Когато излизаха на улицата, то винаги се дърпаше наляво, за да отидат до Хампстед Хийд. Много се съпротивляваше, когато Томи или Тапънс го повеждаха надясно към магазините. Казваше се Джеймс. Беше териер от тези с късите крака и дълго тяло. Голям инат. Лягаше на тротоара пред блока, изплезваше език и създаваше впечатлението, че стопаните му са едни отвратителни хора, които искат да изтощят кучето си до смърт. Минаващите по улицата обикновено оставаха точно с такова впечатление и често не можеха да се въздържат да не изкоментират:
— О, вижте го, бедното малко животинче. Онова с бялата козина, дето прилича на кренвирш. Уморило се е, горкото! Тези негови стопани не му позволяват да си почине. Изглежда изтощено до смърт.
Томи поемаше каишката от ръцете на Тапънс и започваше силно да дърпа Джеймс, за да го поведе в посоката, в която очевидно животното не искаше.
— О, Боже! — проплакваше Тапънс. — Не можеш ли да го вдигнеш, Томи?
— Какво? Да вдигна Джеймс? Но той е много тежък.
Докато те се разправяха, Джеймс правеше хитра маневра, като завъртваше дългото си тяло, така че главата му да сочи желаната посока.
— Бедното малко животно! Сигурно иска да се прибира? — чуваше се поредната реплика на възмутен минувач.