Задната врата на съдбата

— Ще се постараем — увери го Томи. — Говоря от името на двамата. Но не смятам, че ще се справим. Твърде сме стари, пък и не знаем достатъчно.

— Може да ви хрумне нещо.

— Да. Обикновено на Тапънс й хрумват разни идеи. Тя мисли, че има нещо скрито в къщата.

— Може да се окаже права. И други са смятали така. Но до момента никой нищо не е открил. Може би не са имали възможност да търсят. Къщата често е сменяла собствениците си. Прехвърляна е от човек на човек. Лестрандж, Мортимър, Паркинсон. В последните няма нищо забележително, с изключение на едно от момчетата.

— Александър Паркинсон?

— Значи знаете за него? Как научихте?

— Оставил е съобщение в една от книгите на Робърт Луис Стивънсън. „Мери Джордан не умря от естествена смърт. Беше някой от нас. Мисля, че знам кой.“ Ние го намерихме.

— „Съдбата на всеки човек е предопределена.“ Нали имаше такава сентенция? Но вие двамата дерзайте. Минете през задната врата на съдбата.

Глава шеста Задната врата на съдбата

Фотоателието на мистър Дъранс се намираше на половината път до центъра на селото. Беше на един ъгъл. На витрината имаше няколко снимки от сватби, снимка на едно голо бебе върху одеяло и на две двойки. И на двете мъжете бяха с бради. Нито една от снимките не изглеждаше добре. Бяха стари. Вътре имаше голямо количество поздравителни картички, наредени на лавиците. Наред с тях се виждаха портфейли и портмонета с доста съмнително качество, канцеларски материали и пликове с щампа на цветя. Отстрани имаше листове за писма с подобна щампа и малки бележници. Като че ли фотоателието се бе превърнало в магазин.

Тапънс разглеждаше внимателно всичко в него, като повдигаше и оставяше всеки отделен предмет, докато чакаше собственикът и клиентката му да приключат обсъждането на качествата на един фотоапарат.

Възрастната жена с побеляла коса и очи, отдавна загубили блясъка си, подробно питаше за всичко. Обслужваше я висок млад човек с дълга русолява коса и набола брада. Когато приключи с възрастната дама, той се приближи до Тапънс и попита:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Интересувам се от албуми — отвърна Тапънс. — Нали разбирате албуми за снимки.

— Имате предвид тези, в които снимките се залепват? Останали са ми един-два, но днес хората предпочитат онези с прозрачните листа, в които снимките не се лепят.

— Разбирам, но знаете ли, аз колекционирам албуми. Стари албуми. Като този. — С тържествен вид Тапънс извади албума, който й бяха изпратили.

— Май е много стар? — рече мистър Дъранс. — Бих казал, че е от преди повече от петдесет години. Изглежда на времето са били много модерни. Всеки си е имал албум.

— И Споменник за рожден ден — додаде Тапънс.

— Вярно. Спомням си нещо такова. Май баба ми имаше. На рождения й ден приятелките й си пишели имената в него. Сега продавам картички за рожден ден, но не се купуват много. Вървят повече тези за деня на свети Валентин и, разбира се, за Коледа.

— Чудя се дали все пак при вас не е останал някой стар албум — настоя Тапънс. — Нали разбирате, някой, който не би бил интересен за никого, освен за колекционер, какъвто съм аз. Много ми се иска да обогатя колекцията си.

— В днешно време всеки колекционира. Бихте се изненадали какви неща се събират. Не мисля обаче, че имам толкова стар албум като вашия. Но бих могъл да потърся.

Той мина зад щанда и отвори едно чекмедже от шкафа на стената.

— Тук има доста вехтории. Бях решил да ги изхвърля, но после си помислих, че някои може да стават още за продаване. Има много снимки от сватби. Но сватбите остаряват. Искам да кажа, че хората се вълнуват от сватбените снимки само по време на събитието и по-късно вече никой не се интересува от тях.

— Имате предвид, че не идват при вас с думите: „Сватбената снимка на баба ми е била правена тук. Чудя се дали не сте запазили някоя?“ — рече Тапънс.

— Досега не са ми задавали подобен въпрос — поклати глава Дъранс. — Въпреки че знае ли човек? Понякога клиентите имат странни желания. Случва се да влезе някоя дама и да попита дали пазя негатива от снимката на бебето й. Нали знаете какви са майките? Държат да имат снимки на децата си, когато са били бебета. Понякога снимките са ужасни. От време на време и полицията ме посещава. Нали разбирате, искат да идентифицират някой, който е живял тук като момче. Опитват се да разберат как е изглеждал тогава и дали прилича на човека, когото търсят, защото е извършил убийство или измама. Признавам, че понякога това ми е приятно, защото нарушава монотонното ежедневие — усмихна се Дъранс.