— Точно така. Той ми беше… той май ми се падаше чичо. Имам предвид онзи, заради когото ходихте вчера на предварителното следствие. Аз самият никога преди не съм присъствал.
Тапънс едва се въздържа да не го попита дали му е харесало. Стори й се, че той не би се поколебал да й разкаже какво удоволствие е изпитал от следствието.
— Беше истинска трагедия, нали? — каза тя. — Много тъжно.
— Е, той беше стар — отбеляза Хенри. — Едва ли му оставаше още много. Есенно време много кашляше. Държеше ни будни по цяла нощ. Дойдох да попитам дали имате нужда да ви се свърши някоя работа. Разбрах… всъщност някой ми каза… че сте имали марули, които трябвало да се разредят. И си помислих, че може би ще поискате аз да го свърша. Зная точно къде са, защото понякога идвах да си приказваме със стария Айзи, докато работеше тук. Мога да го направя, ако искате.
— Много любезно от твоя страна — усмихна се Тапънс. — Ела да ми ги покажеш.
Тръгнаха заедно към градината и отидоха до въпросното място.
— Ето ги. Посадени са много гъсто и трябва да се разредят, а извадените ще посадя отново ето тук отстрани.
— Аз нищо не разбирам от марули — призна си Тапънс. — С цветята съм малко по-добре, но от грах, брюкселско зеле, марули и всякакви други зеленчуци нищо не разбирам. Искаш ли да обработваш градината ни?
— О, не, все още ходя на училище. А през лятото ходя да бера плодове.
— Разбирам — кимна Тапънс. — Ще ти бъда много благодарна, ако ми намериш някой да работи в градината.
— Добре, ще го имам предвид. А сега довиждане, мадам.
— Няма ли да ми покажеш какво ще правиш с марулите. Бих искала да видя.
Тя се отмести настрани и внимателно наблюдаваше работата на Хенри Бодликот.
— Хубаво става. Колко сочни изглеждат тези. За дълго остават свежи.
— А тези? — осведоми се Тапънс.
— Не. Тези не ги бива много. Сочни са, но не са трайни.
— Е, благодаря ти много — каза Тапънс.
Тя се обърна и тръгна към къщата. Забеляза, че шалът й се е изхлузил и се върна да го потърси. Хенри Бодликот бе поел към дома си, но като я чу, се обърна и я пресрещна.
— Шалът ми — рече Тапънс. — Изхлузил се е… О, ето го на онзи храст.
Той го взе и й го подаде, но не си тръгна. Започна да пристъпва от крак на крак. Изглеждаше притеснен и Тапънс се зачуди какво му става.
— Какво има? — попита го тя.
Хенри вдигна очи към нея, избърса с ръка носа си, почеса се по ухото и започна да чертае с крак фигурки по земята.
— Чудех се… дано нямате нищо против, че ви питам…
— Е? — подкани го Тапънс, загледана въпросително в него.
Хенри силно се изчерви и продължи да пристъпва от крак на крак.
— Ами… не ми се иска… не, че искам да ви питам, но просто се чудех… искам да кажа, че хората говорят… хората говорят, че… ами… искам да кажа, че съм ги чувал да споменават…
— Да? — подкани го отново Тапънс, чудейки се какво ли толкова е разстроило Хенри. Какво ли е могъл да чуе за мистър и мисис Бересфорд, новите собственици на „Лаврите“. — Какво си чул?
— О… ами… че вие сте дамата, която през войната хващала шпиони и господинът също. Разкрили сте някакъв човек, който бил немски шпионин, но се правил на друг. Ама вие сте го разкрили. Имали сте много приключения и накрая всичко се изяснило. Искам да кажа, че сте били… не зная как да го нарека… предполагам, че сте работили в тайните служби и след като сте си свършили работата, много ви похвалили. Е, било е отдавна. После сте имали някакъв случай… нещо с някакви детски стихчета.
— Така беше — кимна Тапънс.
— Боже мили, детски стихчета — той изрецитира едно.
Тапънс продължи със следващия куплет.
— Не го помня цялото, но ми се струва, че ставаше дума за някакъв човек, който не искал да си казва молитвите и затова го хванали за единия крак и го блъснали надолу по стълбите. Всъщност може и да не е така. Сигурно смесвам различните стихчета.
— Ами… много е хубаво това, дето хора като вас са избрали да живеят точно тук. И изглеждате едни такива, съвсем обикновени, досущ като нас. Ама… не разбирам защо е трябвало да намесват детски стихчета?
— О, в тях беше шифърът — обясни Тапънс.
— Имате предвид, че се четат по определен начин ли? — продължи да пита Хенри.
— Нещо такова. Е, така или иначе всичко беше разкрито.
— Колко интересно! — възкликна Хенри. — Нали нямате нищо против да разкажа на приятеля си? Казва се Кларънс. Малко глупаво име. Всички му се подиграваме заради него. Но е добро момче. Ще бъде много впечатлен, като му кажа какви хора живеят в нашето село. — Той погледна Тапънс с обожание, каквото можеше да се види единствено в очите на куче. — Страхотно!