Задната врата на съдбата

— О, да! Разбира се, че ще внимавам. Той знаеше много за това място, чичо Айзак искам да кажа.

— Къщата или градината имаш предвид?

— И за двете. Знаеше разни истории. Къде са ходили някои хора, с кого са се срещали, какво са правили, къде са имали скривалища и така нататък. Понякога ни разказваше. Мама не го слушаше много. Според нея всичко това било глупости. Джони, по-големият ми брат, и той мислеше така. Но на нас с Кларънс ни беше интересно. Нали разбирате, беше като по филмите. Кларънс все ми казваше, че било като в еди-кой си филм. Постоянно ми го повтаряше. И ние много си говорихме за тези работи.

— Чувал ли си някой да споменава името Мери Джордан?

— Разбира се. Била е германка и е била шпионка, нали? Измъквала е военни тайни от морските офицери.

— Нещо такова — промърмори Тапънс, защото й се стори, че е по-добре да се придържа към тази версия, но мислено се извини на духа на момичето.

— Сигурно е била красива, а? Много красива?

— Ами не зная. Когато тя е починала, аз съм била на около три годинки.

— Да, да. Трябваше да се сетя. Но за нея доста се говори.

— Тапънс, много си развълнувана! Останала си без дъх! — изненада се съпругът й, когато я видя да влиза, олюлявайки се през задната врата.

— Така е — каза тя.

— Да не си се преуморила?

— Не. Всъщност нищо не съм правила. Просто стоях до марулите и си говорих…

— С кого?

— С едно момче.

— Предложило ти е да ни помага за градината?

— Не съвсем, въпреки че би било много хубаво. Момчето по-скоро дойде да изрази възхищението си.

— От градината?

— Не, от мен — заяви тържествено Тапънс.

— От теб?

— Не се прави на изненадан — смъмри го тя. — Признавам, че ми е приятно да слушам думи на възхищение, въпреки че ги чувам от тези, от които най-малко очаквам.

— И на какво ти се възхитиха? На красотата или на усилията ти за градината?

— На миналото ми.

— На миналото ти?

— Да. Той каза, че е силно впечатлен, че аз съм дамата, която, както се изрази, е разкрила немски шпионин през войната. Представял се за морски офицер, но съвсем не бил такъв.

— Мили Боже! Отново последният ни случай. Ще дойде ли ден, в който ще ни оставят на мира и ще престанат да ни го напомнят.

— Аз пък не съм сигурна, че искам да ни оставят на мира — каза Тапънс. — И защо? Ако бяхме известни актьори, би ни било много приятно да ни разпознават и помнят.

— Разбирам какво имаш предвид — кимна Томи.

— Струва ми се, че ще ни бъде от голяма полза за работата, която се опитваме да свършим.

— На колко години е това момче?

— Между десет и дванайсет. Но може и да е по-голям. Има приятел, който се казва Кларънс.

— Той какво общо има?

— За момента няма значение, но те двамата са добри приятели и съмишленици. И според мен няма да е зле да ги приобщим към нашата работа. Да подпитват и да ни казват.

— Но те са само дванайсетгодишни. Как очакваш, че могат да ни помогнат? — попита изненадано Томи. — Всъщност той какво ти каза?

— Повечето от изреченията му бяха кратки и се състояха главно от „нали разбирате“, „виждате ли“ и така нататък.

— Е, това ли беше новото за теб?

— Не, те съпътстваха онова, което ми каза, че е чувал.

— От кого?

— Е, не мисля, че е информация от първа ръка, не бих казала, че е и от втора ръка, дори не от трета, четвърта, пета или шеста. Каза, че Кларънс бил чул от някой си Мик, който пък бил го чул от някой си друг и двамата обсъждали и…

— Спри! Достатъчно! — извика Томи. — Кажи ми какво са чули?

— Не е толкова лесно, но ще се опитам — нацупи се Тапънс. — Чули са да се споменават определени места и различни истории. С желание искат да участват в изпълнението на задачата, с която ние сме се заели.

— И каква е тази задача, с която сме се заели?

— Да открием нещо важно. Нещо, за което всички знаят, че е скрито тук.

— Скрито? Къде, кога и защо?

— Има различни варианти на отговорите на тези въпроси — каза Тапънс и се замисли за момент, после възкликна: — О, Томи! Трябва да признаеш, че е вълнуващо! — Томи поклати глава, а Тапънс продължи: — Свързано е със стария Айзак. Според мен той е знаел много неща, които е могъл да ни каже.

— И мислиш, че Кларънс и… как се казва момчето, което беше тук?

— Всеки момент ще си спомня — поколеба се Тапънс. — Обърквам се с имената на хората. Те са толкова много. Има простички имена като Джони, Джими и Майк и такива завързани като например Алджернън. — Тапънс се замисли. След миг извика: — Чък.

— Какво? — стресна се Томи.

— Името на момчето. Казва се Чък.