— Странно име.
— Всъщност името му е Хенри, но ми каза, че приятелите му го наричат Чък. О, Томи, всъщност онова, което се опитвам да ти кажа е, че след тази случка с Айзак ние непременно трябва да продължим. Не бива да се отказваме. Нали и ти мислиш така?
— Да.
— Радвам се. Не че имах съмнения. Но трябва да продължим и ще ти обясня защо. Главно заради Айзак. Някой го уби, защото е знаел нещо, което очевидно е било опасно за него. Трябва да открием за кого е било опасно.
— Мислиш ли… мислиш ли, че може да е било хулиганска проява или както там се нарича? Нали знаеш, че има хора, които обичат да вършат злини, без дори да се интересуват на кого точно. Предпочитат обаче да е някой възрастен човек, който не може да им окаже съпротива.
— Мислила съм върху тази възможност — отвърна Тапънс. — Но съм убедена, че не става дума за хулиганство. Тук има нещо! Не съм сигурна, че думичката скрито е точна, но определено има нещо. То ще хвърли светлина върху една случка в миналото. Някой го е оставил тук или го е скрил, или го продал на друг човек, който го пази. Но има някой, който не желае то да се намери. Айзак го е знаел и те сигурно са се страхували, че ще ни каже, защото, както се казва, славата ни се носи из селото. Говори се, че сме известни контраразузнавачи. Репутацията ни е много висока. Та това нещо, за което ти говоря, по някакъв начин е свързано с Мери Джордан.
— „Мери Джордан не умря от естествена смърт“ — изрецитира Томи.
— Да, а старият Айзак беше убит. Трябва да открием кой го уби и защо. В противен случай…
— Трябва да се пазиш, Тапънс. Много да внимаваш. Ако някой е убил Айзак, защото се е страхувал, че може да ни разкаже за миналото, сигурно няма да се поколебае да те причака някоя вечер зад някой ъгъл и да ти стори същото. Нищо няма да го спре. Хората просто ще кажат: „Е, поредната хулиганска проява.“
— Случва се всеки ден на стари дами — продължи мисълта му Тапънс. — Да, прав си. Това е злощастният резултат, когато имаш бяла коса и вървиш със сковани от артрит нозе. Сигурно ще им се сторя много примамлива жертва. Но ще се пазя. Мислиш ли, че трябва да нося пистолет?
— Не! Категорично не! — отсече Томи.
— Защо? Смяташ, че мога да направя някоя беля с него?
— Можеш да го изпуснеш някъде. Освен това знаеш, че често падаш и е по-вероятно да простреляш себе си, вместо да го използваш за защита.
— Господи, Томи, нали не мислиш, че мога да постъпя толкова глупаво? — възмути се тя.
— Напротив. Убеден съм, че е напълно в твой стил.
— Бих могла да нося автоматичен нож — не се предаваше Тапънс.
— На твое място не бих носил нищо. Продължавай да обикаляш селото, демонстрирайки невинност и интерес към градинарството. Не е лошо да започнеш да говориш, че вече не сме сигурни, че къщата ни харесва и се замисляме дали да не се преместим някъде другаде.
— На кого да го казвам?
— Ами на всички. Така ще се разчуе из селото.
— Тук всичко толкова лесно се разчува — отбеляза Тапънс.
— Да, няма да е зле да пуснеш слуха, че къщата вече не ни харесва толкова, колкото преди.
— Но и ти ще трябва да го потвърдиш.
— Да, да. И аз ще се включа.
— Ще продължиш ли с твоите проучвания? — попита го тя.
— Да. Ами ти, Тапънс? Какви планове имаш?
— Все още не знам. Имам някои идеи. Ще се опитам да измъкна още нещо от… как ти казах, че се казва?
— Първо Чък… а после, Хенри. Май спомена и Кларънс.
Глава девета
Младежката бригада
След като изпрати Томи за Лондон, Тапънс се разходи безцелно из къщата, опитвайки се да реши с какво точно да се захване. Очевидно тази сутрин не преливаше от идеи.
С ясното съзнание, че се връща там, откъдето започна всичко, тя се изкачи по стълбите към библиотеката. Влезе вътре и разсеяно започна да оглежда заглавията на книгите по лавиците. Детски книжки, много детски книжки. Но какво ли може да извлече човек от тях? Беше напълно сигурна, че е прегледала всяка една. Александър Паркинсон не бе оставил други послания, разкриващи неговите тайни.
Започна да се разхожда из стаята, заровила пръсти в косата си. Мръщеше се и от време на време подритваше най-ниския рафт с книги по теология, които изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се разпаднат. Изведнъж в библиотеката се появи Албърт.
— Търсят ви, мадам.
— Кой? Познавам ли го?
— Нямам понятие. Но не вярвам. Всъщност са няколко момчета и едно-две момичета. Сигурно събират дарения.
— Не си ли казаха имената?
— О, да, единият каза, че се казва Кларънс и че сте чували за него.
— Кларънс — повтори Тапънс и се замисли. „Дали не идва в резултат на вчерашния разговор? Както и да е, няма да навреди да се срещна с тях“. — Другото момче с тях ли е? Онова, с което си говорих вчера в градината?