— Не зная. Всичките много си приличат. И са ужасно мръсни.
— Добре, ще сляза долу — реши Тапънс.
Когато слезе на долния етаж, тя се огледа и обърна въпросително очи към Албърт.
— О, не им позволих да влязат вкъщи — обясни Албърт. — Мисля, че не е безопасно. В днешно време човек никога не знае. Те са навън в градината. Казаха ми да ви предам, че ще ви чакат до златната мина.
— Къде? — възкликна недоумяващо Тапънс.
— Златната мина.
— Аха! — досети се Тапънс.
— И къде е това?
— Покрай градинката с рози — обясни му тя — и после надясно покрай лехата с далии. Там има нещо като ручей или вадичка. Някога е имало езерце с мостче и златни рибки. Донеси ми гумените ботуши. Добре ще е да си взема мушамата, в случай че някой реши да ме бутне вътре.
— На ваше място бих я облякъл, мадам. Всеки момент ще завали.
— О, Боже! — промърмори Тапънс. — Дъжд, дъжд, дъжд! Постоянно вали.
Тя излезе и много бързо се озова пред групичката, която я чакаше. На пръв поглед й се стори, че са десет-дванайсет момчета и две дългокоси момичета. Всички изглеждаха много развълнувани. Чу как едното момче тихичко каза:
— Ето я. Идва. Тя е. А сега кой ще говори? Хайде ти, Джордж, ти говориш най-добре, пък и без това обичаш да приказваш.
— Сега обаче няма той да приказва, а аз — обади се Кларънс.
— Да мълчиш, Клари! Знаеш, че гърлото ти е слабо. Ако говориш дълго, започваш да кашляш.
— Вижте какво! Аз ви доведох тук. Аз…
— Добро утро — поздрави ги Тапънс. — За какво сте дошли при мен? Какво има?
— Имаме нещо за вас — каза Кларънс. — Информация. Нали търсите информация?
— Зависи — усмихна се Тапънс. — Каква информация?
— За миналото. Отпреди много отдавна.
— Историческа информация — обади се едно от момичетата, което изглежда бе интелектуалният лидер на групата. — Много е интересно да се търсят сведения за миналото.
— Сигурно — поколеба се Тапънс. — Какво е това място тук?
— Това е златната мина.
— О! Да не би да има злато? — огледа се тя.
— Всъщност е басейн със златни рибки — обясни едно от момчетата. — Искам да кажа, че преди ги е имало. Май са били японски рибки с дълги опашки. Казват, че били много красиви. Било е по времето на старата мисис Форестър. Било е преди… преди десет години.
— Преди двайсет и четири години — отсече едно от момичетата.
— Преди шейсет години — обади се тъничко гласче. — Точно преди шейсет години. Имало много златни рибки. Говорят, че били много ценни, но лесно умирали. Понякога се изяждали една друга, а понякога се обръщали по корем, без да се знае защо.
— За тях ли сте дошли да ми разкажете? — попита ги Тапънс. — Сега тук вече няма златни рибки.
— Дойдохме да ви съобщим една информация — обясни интелектуалният лидер.
В този миг всички заговориха едновременно. Тапънс замаха с ръце и се опита да ги усмири.
— Не говорете всички заедно! — извика тя. — Един по един. За какво става дума?
— За нещо, което сте искали да знаете къде е скрито. Едно време са го скрили и казват, че било важно.
— А вие как разбрахте? — попита тя.
Въпросът й предизвика взрив от отговори.
— От Джени.
— От чичото на Джени — обади се друг глас.
— Не, не от него. Беше Хари. Беше… Да, Хари. Хари е братовчед на Том… Той е по-голям. Научил го е от баба си, а тя от Джош. Аз не знам кой е Джош. Може да е бил съпругът й… О, не, не е бил мъжът й, а май чичо й.
— О, Боже! — простена Тапънс и отново се опита да ги усмири. Изгледа последователно всеки от жестикулиращата групичка и накрая се спря на едно момче.
— Кларънс? Ти си Кларънс, нали? Твоят приятел ми спомена за теб. Ще ми кажеш ли за какво става дума и какво знаеш?
— Ако искате да откриете нещо, трябва да отидете в КП.
— Да отида къде?
— В КП.
— И какво е това?
— Не знаете ли? Никой ли не ви е казал? КП е клуба на пенсионерите.
— Боже мили, само как звучи — промърмори Тапънс.
— Ами всичко си му е наред — обади се едно друго момче. — Там се събират възрастните пенсионери и си разказват разни истории. Хората казват, че май си разправяли само измислици. Нали разбирате, какво било преди войната, какво станало после. Всякакви дивотии.
— Къде е този клуб? — попита Тапънс.
— Ей там, на края на селото. По пътя за Мортън Крос. Когато станеш пенсионер, получаваш карта за клуба. Можеш да ходиш там, когато поискаш, да играеш бинго и разни други игри. Доста е забавно. Някои от тях са много стари и са почти глухи и слепи. Но им е приятно да се събират.
— Ще ми е интересно да го посетя — каза Тапънс. — По кое време мога да отида?