— Признавам, че хрумването ти е чудесно — похвали го Тапънс, сетне простена: — За Бога, нека да хапнем! Може би след като се нахраня, ще се почувствам по-добре и не толкова отпаднала, както след разказите на няколкото баби и дядовци, които говореха едновременно.
Албърт им сервира лека вечеря. Той се стараеше да готви разнообразни ястия и понякога резултатът от старанието му беше блестящ, точно както тази вечер. Поднесе им нещо, което той нарече „пудинг със сирене“, но Томи и Тапънс предпочетоха да го назоват „суфле със сирене“. Албърт обаче категорично не се съгласи.
— Суфлето със сирене е различно — възмути се той. — В него се слагат повече разбити на сняг белтъци.
— Няма значение — успокои го Тапънс. — Важното е, че е много вкусно.
Двамата съпрузи се отдадоха изцяло на удоволствието от питателната храна и докато не свършиха, не разговаряха повече по въпросите, които ги тревожеха. Изпиха по две чашки кафе и едва тогава Тапънс се върна на темата, като се отпусна на стола и въздъхна.
— Сега отново се чувствам човек. Нали не си се къпал преди вечеря, Томи?
— Не ми остана време, пък и откъде да знам дали няма да ме накараш да се кача в библиотеката и да ровя в прашните книги.
— Не бих постъпила така с теб — успокои го Тапънс. — Хайде сега да видим докъде сме стигнали.
— Докъде сме стигнали или докъде ти си стигнала?
— Може би второто. Ти знаеш какво си открил, докато при мен е по-различно.
— При теб всичко е с „може би“ — отбеляза Томи.
— Би ли ми подал чантата? Дано не съм я оставила в дневната.
— Обикновено така правиш, но този път е тук, под стола ти. — Тапънс се наведе. — Не от тази стана, от другата — насочи я той.
— Чантата ми е много хубава. Чудесен подарък ми направи, Томи — усмихна му се Тапънс, когато я вдигна от пода. — Истинска крокодилска кожа. Но понякога ми е трудно да си събера нещата в нея.
— Както виждам, понякога ти е трудно и да ги извадиш оттам — пошегува се той.
— Така е със скъпите чанти — промърмори задъхано Тапънс, продължавайки да се бори с нея. — Онези, които приличат на торби, са най-удобни. Разтягат се и можеш да ровиш из тях, колкото си искаш. А! Май го намерих!
— Какво е то? Прилича ми на квитанция от пералнята.
— Ами! Това е малък бележник. Наистина в него си записвах разни неща за пералнята, най-вече за какво трябваше да им се оплача — колко са скъсаните калъфки на възглавници, колко са раздраните чаршафи и така нататък. Бяха останали три-четири неизползвани страници и затова реших да го запазя и да си записвам онова, което съм чула. Изглежда няма голяма полза, но знае ли човек? Между другото отбелязала съм и преброяването, когато го спомена за първи път. Не съм имала представа дали може да ни послужи, но така или иначе съм го записала.
— Чудесно — похвали я Томи.
— Записала съм и мисис Хендерсън и някой си Додо.
— Коя е мисис Хендерсън?
— Не мисля, че си спомняш, пък и едва ли има нужда сега да ти припомням. Ще ти кажа само, че тези две имена ми спомена мисис… как се казваше… а, да, старата мисис Грифин. После съм записала за някакво съобщение, нещо за „Оксфорд“ и „Кембридж“. Сетне в една от старите книги попаднах на нещо друго.
— Какво за „Оксфорд“ и „Кембридж“? За някой студент ли става дума?
— Не съм сигурна, че е за студент, по-скоро за някакъв облог за състезанията с лодки.
— Струва ми се по-вероятно, но едва ли ни е от полза.
— Е, човек никога не знае. И така имаме мисис Хендерсън, някой, който живее в старческия дом „Епъл Трий Лодж“ и едно листче, което намерих, пъхнато в една стара книга горе в библиотеката. Не си спомням дали беше „Катриона“ или „Сянката на трона“.
— Тя е за Френската революция. Чел съм я като дете — сети се Томи.
— Не схващам връзката. Но така или иначе си го записах.
— Какво си записала?
— Думи. На листчето с молив бяха написани три думи — Грин, ен, Ло, като „Л“ е главна буква.
— Нека да позная. Става дума за някаква детска главоблъсканица. Но не разбирам защо „Ло“ е с главна буква?
— Да, смущава, нали?
— Не мога да ги свържа в нещо смислено — намръщи се Томи.
Изведнъж Тапънс забързано заговори:
— Мисис Хенли от „Епъл Трий Лодж“… още не съм говорила с нея. Не беше ли пък в „Медоусайд“? — Спря и се замисли. Сетне се стресна и продължи: — Е, докъде бях стигнала? Мисис Грифин, Оксфорд и Кембридж, облог за състезание с лодки, преброяване, тази детска главоблъсканица… може пък да е от някоя приказка на Андерсен… и това „Ло“. Не може да няма някаква връзка. Е, излиза, че това е всичко. Сериозното нещо, според мен, е облогът за състезанието с лодки между Оксфорд и Кембридж.