— Чувствам се като пълен глупак — въздъхна Томи. — Но ако продължим да се правим на глупаци, току виж изведнъж пред нас блесне някой скъпоценен камък, скрит досега от камарата боклуци! Точно както открихме подчертаните буквички в книгата. Съвършено случайно.
— Оксфорд и Кембридж — повтори замислено Тапънс. — Това ми говори нещо. Напомня ми нещо. Господи, какво?
— Матилда?
— Не, не е Матилда, но…
— Възлюблената? — предположи Томи и започна да рецитира стихчето.
— Престани! — скара му се Тапънс. — Замисли се върху последното, което намерих. Грин-ен-ло. Няма никакъв смисъл. Имам чувството… О!
— Какво?
— О, Томи! Хрумна ми една идея! Ама, разбира се!
— Кое е „разбира се“?
— „Ло“… „Ло“… „Грин“… Ето кое ме наведе на мисълта. Да, да, така трябва да е.
— Тапънс, за какво говориш?
— Защо тези три думи те карат да мислиш за състезанието с лодки между Оксфорд и Кембридж?
— Давам ти право да познаеш от три пъти.
— Веднага се предавам, защото не виждам никаква логика — рече Томи.
— Всъщност има.
— Състезанието ли?
— Не, няма нищо общо със състезанието. Цвета. Искам да кажа цветовете.
— Какви цветове? — зяпна от почуда Томи.
— „Грин“ „ен“ „ло“. Четем го по неправилен начин. Трябва да го прочетем на обратно.
— Как точно? „О-л“ „н-е“… не можеш да прочетеш „н-и-р-г“. И не се получава нищо. Няма такива думи.
— Опитай се да проявиш въображение като Александър в онази книга. Вземи всяка дума и я прочети поотделно, но на обратно. Какво се получава? „Ло-ен-грин“!
Томи се намръщи.
— Все още ли не схващаш? Лоенгрин, лебеда… Операта! „Лоенгрин“ от Вагнер.
— Но тук нямаме лебед.
— Напротив, имаме. Онези два градински стола, които намерихме. Помниш ли? Единият е в тъмно синьо, а другият — в бледо синьо. Доколкото си спомням, старият Айзак ми каза: „Това е «Оксфорд», а това — «Кембридж».“
— Не счупихме ли „Оксфорд“?
— Да, но светлосиният, „Кембридж“, е все още здрав. Не разбираш ли? Лоенгрин! Нещо е било скрито в някой от тези два стола с лебедите. Томи, нека отидем да видим какво има в „Кембридж“. Нали е в Кей-Кей? Хайде!
— Сега! В единайсет часа вечерта? Не! — отсече Томи.
— Добре — съгласи се примирено Тапънс. — Нали няма да ходиш утре в Лондон?
— Не.
— Тогава утре ще отидем да видим.
— Не знам какво възнамерявате да правите за градината, мадам — каза Албърт. — Аз самият съм работил преди време в една градина, но беше за кратко и не разбирам много от отглеждане на зеленчуци. Между другото, мадам, едно момче иска да ви види.
— Момче? — изненада се Тапънс. — Онова червенокосото ли?
— Не, момчето с рошавата руса коса, която стига чак до врата му. Има такова глупаво име като на някой хотел. „Ройъл Кларънс“. Кларънс ви търси.
— Добре, но недей да му казваш, че името му прилича на хотелско.
— Няма — кимна Албърт. — Той чака пред входната врата. Казва, че можел да ви помогне.
— Разбирам. Изглежда е помагал и на стария Айзак от време на време.
Намери Кларънс, седнал на един от плетените столове на верандата или лоджията, както би се изразил Томи. В ръката си държеше пакетче чипс и шоколад. Очевидно довършваше втората си сутрешна закуска.
— Добро утро, мадам — поздрави я той. — Дойдох да видя дали мога да ви бъда полезен.
— Разбира се, че имаме нужда от помощ за градината — каза Тапънс. — Предполагам, че преди си помагал на Айзак, нали?
— Да, понякога. Не че разбирам много. Той и Айзак не разбираше много. Повече приказваше. Какво било навремето, колко го тачели, колко му били благодарни хората, при които работел. Обичаше да повтаря, че бил шеф на градинарите при мистър Болинго. Живеел в онази голяма къща близо до реката. Много е голяма. Сега е училище. Та той там бил най-главният градинар. Баба ми обаче казва, че няма и капка истина в думите му.
— Е, няма значение — махна с ръка Тапънс. — Искам да подредя оранжерията.
— Онова със стъклата ли? Дето й казват Кей-Кей?
— Да. Странно е, че и ти го знаеш.
— Е, май винаги така са я наричали. Всички знаят. Говори се, че името било японско. Може и да е вярно, не знам.
— Хайде, ела да отидем там.
Групичката, състояща се от Томи, Тапънс, кучето Анибал, Кларънс и Албърт тръгна към оранжерията. Албърт вървеше последен. Беше изоставил миенето на съдовете от закуската, за да присъства на нещо по-интересно. Анибал хукна радостно напред, като на всяка крачка подушваше, за да се увери, че наоколо няма непозната миризма. Застана пред вратата на Кей-Кей и размаха опашка в очакване.