— Хей, Анибал, ще ни помагаш ли? — усмихна му се Тапънс. — Искаш нещо да ни кажеш ли?
— Каква порода е това куче? — попита Кларънс. — Някой каза, че било от онези, дето хващат плъхове. Вярно ли е?
— Да, така е — кимна Томи. — Той е манчестърски териер, черен с кафяви петна. Стара английска порода.
Анибал разбра, че се говори за него и се обърна. Замаха още по-силно с опашка. Сетне седна и важно огледа групичката.
— Хапе, нали? Всички го казват — продължи Кларънс.
— Той е много добър пазач — похвали го Тапънс. — И винаги ме пази много старателно.
— Така е — потвърди Томи. — Особено когато аз отсъствам.
— Пощальонът се оплака, че преди четири дни едва не го ухапал.
— Струва ми се, че кучетата обикновено се държат така с пощальоните — отбеляза Тапънс. — Знаеш ли къде е ключът за Кей-Кей?
— Да. Виси на един пирон в бараката. Там, където са саксиите с разсада за цветя — каза Кларънс и отиде да донесе ръждясалия ключ. — Сигурно Айзак го е смазал.
— Да, иначе не бихме могли да отключим вратата — каза Тапънс.
Порцелановият стол с лебедите, наречен „Кембридж“, стоеше пред тях. Очевидно Айзак го беше почистил, защото му бяха казали, че ще го сложат на верандата, за да го ползват, когато времето е хубаво.
— Трябваше да има и един в тъмносиньо — обади се Кларънс. — Айзак споменаваше, че са два, „Оксфорд“ и „Кембридж“.
— Така ли?
— Да. Един тъмносин, „Оксфорд“, и един светлосин, „Кембридж“. Май „Оксфорд“ бил счупен, а? Бил паднал.
— Да, точно като при състезанията с лодки. Отборът на Оксфорд паднал.
— Между другото какво се случило с това конче-люлка? Голяма бъркотия е наоколо.
— Да.
— Името му е странно, нали? Матилда.
— Да, претърпя операция — заяви Тапънс.
На Кларънс отговорът му се стори много забавен и той искрено се разсмя.
— Сестрата на баба ми, леля Едит, претърпя операция — каза той, после сякаш малко разочаровано додаде: — Извадиха й част от вътрешностите, но се оправи.
— Май ще ни е трудно да разберем какво има вътре в този стол? — рече Тапънс.
— Може би ще трябва и него да счупиш — пошегува се Томи.
— Да, като че ли няма друг начин — промърмори тя.
— Този отвор на седалката под формата на „S“ ми изглежда много странен. В него могат да се пъхнат разни неща, нали? Като в пощенска кутия.
— Да. Интересно хрумване. Много интересно, Кларънс — похвали го Томи.
Момчето се изчерви от задоволство.
— Знаете ли, могат да се развинтят — рече то.
— Да се развинтят ли? — изненада се Тапънс. — Кой ти каза?
— Айзак. Виждал съм как го прави. Обръщаше го обратно и започваше да развърта долната му част. Понякога заяжда. Като сипеш малко масло на резбата, тръгва по-леко.
— Я виж ти!
— Най-лесно е, като се обърне обратно — повтори Кларънс.
— Като че ли тук всичко е обърнато обратно — промърмори Тапънс. — По същия начин постъпихме с Матилда, преди да направим операцията.
В началото „Кембридж“ сякаш се съпротивляваше, но изведнъж порцеланът поддаде и се завъртя. Не след дълго те успяха да отвъртят едната част и да отворят стола.
— Май е пълен с боклуци — сбърчи нос Кларънс.
Анибал се притече на помощ. Много обичаше да се намесва и да помага във всичко. Очевидно според него нищо не беше изцяло завършено, докато той не се намесеше, а намесата му обикновено се заключаваше в напъхването на носа му там, където не трябва. Сега постъпи по същия начин. Завря муцуната си в боклуците, подуши ги, след което се отдръпна и седна.
— Май не му хареса, а? — рече Тапънс, загледана в стола.
— Ау! — извика Кларънс.
— Какво стана?
— Одрах се. Тук вътре от едната страна има нещо, закачено на пирон. Не съм сигурен, че е точно пирон. Ох!
— Джаф! Джаф! — присъедини се към охканията му Анибал.
— Да, закачено е нещо. Ето, хванах го! О, не, изпуснах го. Хлъзгаво е! А, ето сега вече го хванах!
Кларънс извади един пакет, завит в тъмен насмолен брезент.
Анибал се приближи до Тапънс, седна в краката й и тихичко изръмжа.
— Какво има, Анибал? — попита го тя. Той отново изръмжа. Тя се наведе и го погали зад ушите. — Какво има, момчето ми? Май не си искал Кембридж да спечели, а? — После се обърна към Томи. — Помниш ли веднъж го оставихме да гледа състезанието с лодки по телевизията?
— Да. Накрая много се ядоса и започна толкова яростно да лае, че не можахме да чуем нищо.
— Е, поне можехме да гледаме. И това беше нещо. Но ако си спомняш, никак не беше доволен, че Кембридж спечели.
— Очевидно е учил в Оксфордския университет за кучета — пошегува се Томи.