— Анибал! Анибал! Ела Анибал, момчето ми.
От Анибал нямаше и следа.
— Е, все пак е взела Анибал със себе си — каза си на глас Томи.
Не можеше да реши дали е по-добре за Тапънс, че кучето е с нея. То, разбира се, не би допуснало някой да й причини зло. Въпросът бе дали няма да стори зло на другите хора? Винаги се държеше приятелски, когато го водеха на разходка, но ако някой пожелаеше да влезе в къщата, Анибал задължително го посрещаше с недоверие. Ако сметнеше за необходимо, се раздираше от лай, а понякога дори налиташе да хапе. Къде, за Бога, са отишли?
Той излезе от къщата и тръгна надолу по улицата. Повървя малко, но не забеляза черно куче да придружава средна на ръст жена, облечена в яркочервен шлифер. Накрая се ядоса и се прибра вкъщи.
Посрещна го апетитна миризма. Бързо отиде в кухнята и завари Тапънс до печката. Тя се обърна и му се усмихна за добре дошъл.
— Много се забави — каза Тапънс. — Това е задушено. Мирише чудесно, нали? Този път сложих малко необичайни подправки. Набрах ги от градината. Надявам се наистина да са подправки.
— Ами ако си сложила татул или попадийно семе? — пошегува се Томи. — Къде, за Бога, се загуби?
— Водих Анибал на разходка.
В този миг се появи Анибал. Стрелна се към Томи и така скочи отгоре му, че едва не го събори. Беше малко черно куче, много рунтаво и имаше петна със странен цвят по гърба и отстрани на муцуната. Беше чиста порода манчестърски териер и очевидно се мислеше за по-голям аристократ от всяко друго куче, което срещаше.
— О, Боже! Търсих те наоколо. Къде беше? Времето не е приятно за разходка.
— Не, не е. Пада мъгла и е влажно. Пък и се поизморих.
— Докъде ходи? Надолу по улицата до магазините ли?
— Не. Днес ги затварят рано. Не… ходих до гробищата.
— Звучи потискащо — рече Томи. — Защо си ходила там?
— Исках да разгледам някои от гробовете.
— Не ми се струва приятно занимание. На Анибал хареса ли му?
— Ами трябваше да го водя с каишката. От църквата се появи някакъв човек, май църковен служител, и аз си помислих, нали си го знаеш Анибал, можеше да не го хареса. И не исках още с пристигането ни заради него хората да си създадат лошо мнение за нас.
— Какво искаше да видиш в гробищата?
— Ами… просто да видя какви хора са погребани там. Оказаха се много, искам да кажа, че гробището е препълнено. Явно е много старо, още от началото на миналия век. Дори ми се стори, че имаше един-два гроба още по-стари. Но надписите им са доста изтрити и не могат да се разчетат.
— Все още не разбирам защо си ходила там.
— Провеждах разследване — заяви Тапънс.
— Какво разследване?
— Исках да видя дали там са погребани някои Джорданови.
— За Бога, Тапънс! — възкликна Томи. — Продължаваш ли да мислиш за това? Да не би да си търсила…
— Мери Джордан е починала. Знаем, че е така, защото в книгата бе написано, че тя не е умряла от естествена смърт. Но тя трябва да е погребана някъде, нали?
— Безспорно — съгласи се Томи, — освен ако не е погребана в градината.
— Не ми се струва много вероятно — възрази Тапънс, — защото мисля, че само онова момче… момче ли беше… да, разбира се, че беше момче, Александър… очевидно е бил доста умен, щом е разбрал, че тя не е починала от естествена смърт. Но ако той е бил единственият човек, който е стигнал до този извод или, който е открил истината… искам да кажа, че тя просто е починала и е била погребана и никой не е…
— И никой нищо не е заподозрял — продължи вместо нея Томи.
— Ами да, нещо такова. Може да е била отровена или ударена по главата, или бутната от някоя скала, или прегазена от кола, или… мога да измисля още хиляди начини.
— Сигурен съм, че можеш. Слава Богу, Тапънс, че поне имаш добро сърце. Не би екзекутирала някого само за удоволствие.
— Но в гробищата нямаше Мери Джордан. Изобщо нямаше Джорданови.
— Какво разочарование за теб — пошегува се Томи. — Дали яденето, което готвиш, е вече готово, защото съм ужасно гладен. Ухае много приятно.
— Готово е, така че щом си измиеш ръцете, ще обядваме.
Глава четвърта
Паркинсонови
— Има много Паркинсонови — сподели Тапънс, докато се хранеха. — Още от миналия век. Впечатляващо много. Стари, млади, женени. Пълно е с Паркинсонови, както и с Кейпови, Грифинови, Ъндърудови и Оувърудови. Странно е, че има и двете фамилии, нали?
— Имах приятел, който се казваше Джордж Ъндъруд — отбеляза Томи.
— И аз познавах Ъндъруд, но не и Оувъруд.
— Мъж или жена? — попита Томи с нараснало любопитство.
— Момиче, мисля, че се казваше Роуз Ъндъруд.