— Мистър Соломън — повтори Томи.
В очите на инспектор Норис за момент сякаш проблесна искра. Той продължи:
— Да, той отдавна е починал. Имам предвид мистър Соломън. Но е живял тук и наистина е наемал много градинари. Не мога обаче да ви съобщя предварително с какво име ще ви се представи този човек. Не го помня. Мисля, че вероятно ще бъде Криспин, на възраст между трийсет и четирийсет. Ако дойде някой и ви предложи да работи в градината ви, но не спомене името на мистър Соломън, бих ви посъветвал да не го наемате. Приемете думите ми като предупреждение да внимавате.
— Разбирам. Е, поне така ми се струва — смотолеви Томи.
— Радвам се, че така бързо ме разбрахте, мистър Бересфорд. Е, предполагам, че при вашата досегашна работа често се е налагало бързо да схващате за какво става дума. Има ли още нещо, за което искате да се осведомите?
— Не, не мисля. Вече не зная какво да ви питам.
— Ние ще продължим с разследването. Не непременно в селото. Може да ми се наложи да отида до Лондон или до други места. Е, вие сигурно по-добре от мен знаете как става това.
— Искам да предпазя Тапънс… съпругата ми… не искам да се замесва… но ми е трудно.
— С жените винаги е трудно — отбеляза философски инспектор Норис.
Томи повтори репликата му, когато по-късно седеше до леглото на Тапънс и я наблюдаваше как яде грозде.
— Наистина ли гълташ семките? — попита недоверчиво той.
— Обикновено го правя — отвърна Тапънс. — Отнема ми толкова време да ги изплювам. Не мисля, че вредят.
— Е, след като цял живот си ги гълтала и нищо не ти е станало, предполагам, че и сега няма да ти стане — рече примирено той.
— Какво казаха в полицията?
— Точно каквото очаквахме, че ще кажат.
— Знаят ли кой може да го е направил?
— Не мислят, че е местен човек.
— С кого се видя? Инспектор Уотсън?
— Не. Инспектор Норис.
— О, не го познавам. Какво друго ти каза?
— Каза, че обикновено е много трудно да се удържат жените.
— Така ли! — възкликна Тапънс. — А знаеше ли, че ще ми предадеш думите му?
— Сигурно не — отвърна Томи и стана. — Трябва да се обадя на няколко телефона в Лондон. Няма да ходя там един-два дни.
— Можеш да ходиш. Тук съм в безопасност. Албърт ще се грижи за мен. Доктор Кросфийлд е досадно внимателен. Държи се с мен като квачка с пиленцата си.
— Трябва да отида да напазарувам за Албърт. Искаш ли нещо?
— Да. Донеси ми пъпеш. Много ми се ядат плодове. Единствено и само плодове.
— Добре.
Томи позвъни на един номер в Лондон.
— Полковник Пикауей?
— Ало, да? А, това сте вие, Томас Бересфорд, нали?
— О, познахте ме по гласа. Исках да ви кажа, че…
— За Тапънс. Вече чух — отвърна полковникът. — Няма нужда да говорим. Останете там за ден-два, ако трябва и за седмица. Не идвайте в Лондон. Докладвайте ми за всичко.
— Добре, но имам нещо, което ще трябва да ви донеса.
— Задръжте го засега. Кажете на Тапънс да измисли къде да го скрие.
— Тя е много изобретателна. Като кучето ни. То си крие кокалите в градината.
— Чух, че подгонило някакъв човек, който стрелял по вас…
— Изглежда вие всичко научавате.
— Ние винаги всичко научаваме — отбеляза полковник Пикауей.
— Кучето ни успя да отхапе парче от панталона му и ни го донесе.
Глава дванайсета
„Оксфорд“, „Кембридж“ и „Лоенгрин“
— Браво! — похвали го полковник Пикауей и изпусна кълбо дим. — Моля да ме извините, че трябваше да ви повикам толкова спешно, но реших, че е по-добре да ви видя лично.
— Предполагам, вече знаете, че напоследък се случиха някои неочаквани събития.
— Защо си мислите, че знам?
— Защото вие винаги знаете всичко.
Полковникът се засмя и рече:
— Цитират ме, така ли? Вярно, че така ви казах. Ние знаем всичко. Това ни е работата. На косъм ли се отърва? Съпругата ви имам предвид.
— Не, не беше на косъм, но можеше да стане сериозно. Предполагам, че знаете подробностите, но ако искате, мога да ви ги изложа.
— Може, но накратко. Има някои моменти, които не са ми съвсем ясни. Онова за Лоенгрин. Грин-ен-ло. Умна е тази ваша съпруга! Успяла е да намери ключа. Изглежда идиотско, но ето на! Открила го е.