— Господи, какви думи използваш, Албърт! — смъмри го Тапънс. — Добре. Кажи й, че ще я приема.
— Точно се готвех да ви поднеса сутрешното кафе.
— Донеси две чаши. Нали ще има кафе за двете ни?
— О, да, мадам.
— Много добре. Донеси го, сложи го ей там на масичката и сетне покани мис Мълинс.
— Ами Анибал? — попита Албърт. — Да го заведа ли долу и да го затворя в кухнята?
— Той не обича да бъде затворен в кухнята. Не. По-добре го затвори в банята.
Анибал прие като оскърбление върху личността му опита на Албърт да го избута в банята и го одра. Когато затвориха вратата, той излая гневно няколко пъти.
— Млъкни! — извика му Тапънс. — Млъкни!
Анибал легна на пода с предните лапи напред и завря муцуната си в процепа между пода и вратата. Престана да лае, но започна да ръмжи.
— О, мисис Бересфорд! — възкликна мис Мълинс. — Дано не ви притеснявам. Много ми се искаше да ви покажа тази книга по градинарство. В нея има изключително разумни предложения за културите, които могат да се засаждат през това време на годината. Някои много редки и красиви цветни храсти. Почвата тук е подходяща за тях, въпреки че някои хора смятат, че не е… О, Боже! Колко мило от ваша страна. С удоволствие бих изпила чашка кафе. Нека да ви го налея. На вас ще ви е трудно, нали сте на легло. Чудех се… — В този момент Албърт й поднесе стол и мис Мълинс го погледна с благодарност.
— Добре ли ви е така, мис? — позаинтересува се той.
— О, да, да, много ми е удобно. Това звънецът на външната врата ли е?
— Предполагам, че е млекарят — рече Албърт, — или месарят. Днес е денят, в който идва. Извинете ме — поклони се той и излезе, като затвори вратата зад себе си.
Анибал отново изръмжа.
— Това е кучето ни — обясни Тапънс. — Много се ядосва, че не му позволявам да се присъедини към нас, но вдига такъв шум.
— Искате ли захар, мисис Бересфорд?
— Една идея — отвърна Тапънс. — И без сметана.
Мис Мълинс сипа кафе в една от чашките и я занесе до леглото на Тапънс. После се върна и наля на себе си. Изведнъж залитна, бутна масичката и с отчаян вик се строполи по колене на пода.
— Ударихте ли се? — попита уплашено Тапънс.
— О, не, не, но счупих вазата ви. Подхлъзнах се на нещо… и хубавата ви ваза се разби. Скъпа мисис Бересфорд, какво ще си помислите за мен? Уверявам ви, че беше случайно.
— Разбира се, че беше случайно — рече любезно Тапънс. — Нека да видя. Можеше и да е и по-лошо. Счупена е на две, което значи, че ще можем да я залепим. Едва ли ще личи.
— Все пак се чувствам ужасно — заяви мис Мълинс. — Сигурно не сте добре и не биваше да идвам днес, но толкова много ми се искаше да ви кажа…
Анибал започна отново да лае.
— О, бедното куче! — съжали го мис Мълинс. — Да го пусна ли?
— По-добре недейте — рече Тапънс. — Понякога се държи доста неприлично.
— Сякаш някой отново звъни долу на входната врата.
— Албърт ще отвори. Ако ме търсят, ще се качи да ми каже.
Този път обаче звънеше телефонът. Томи се обади.
— Ало? Да? О, разбирам. Кой? Разбирам. Да. О! Неприятел! Определено неприятел. Да, добре. Взехме предпазни мерки. Да. Много ви благодаря.
Той остави слушалката и погледна мистър Криспин.
— Предупреждение ли беше? — попита мистър Криспин.
— Да — отвърна Томи, без да сваля поглед от него.
— Трудно е да се разбере, нали? Искам да кажа кой е приятел и кой е враг.
— Понякога се разбира твърде късно. „Вратата на съдбата“, „Пещерата на нещастието“ — рече замислено Томи.
Мистър Криспин го погледна изненадано.
— Извинете — смути се Томи. — Не знам как стана, но двамата с Тапънс добихме навика да рецитираме стихове, откакто се нанесохме в тази къща — обясни той.
— Флекър, нали? — досети се мистър Криспин. — „Портите към Багдад“ или пък беше „Портите към Дамаск“?
— Елате да се качим горе — предложи Томи. — Тапънс си почива. Не страда от никаква необичайна болест или нещо такова. Дори не е настинала.
— Качих горе кафе — обади се Албърт, който изведнъж се появи в дневната. — Занесох и чашка за мис Мълинс. Тя е при госпожата и й показва някаква книга за градинарство.
— Разбирам — кимна Томи. — Да, значи всичко е наред. Къде е Анибал?
— Затворен е в банята на госпожата.
— Заключи ли вратата? Нали знаеш, че той не обича да бъде заключван.
— Не, сър. Направих, както ми поръчахте.
Томи тръгна нагоре по стълбите, следван плътно от мистър Криспин. Томи почука леко на вратата на спалнята и те влязоха. От банята Анибал продължаваше обидено да лае. Изведнъж скочи към дръжката на бравата, тя поддаде, вратата се отвори и той нахълта в стаята. Хвърли бърз поглед към мистър Криспин, сетне се втурна към мис Мълинс и залая срещу нея с цялата ярост, на която бе способен.