Една от най-пошлите изяви на култа към личността бяха т.нар. „червени кътове“. Всяко учреждение, всяко предприятие, а също и в домовете на по-фанатизирани партийци човек можеше да види неизбежно ъгъл, покрит с червен плат, пред който стоеше малък бюст на Сталин, Димитров, Ленин… според случая. Понякога всички светци бяха заедно. Когато нямаше бюстове, слагаха се барелефи или пък просто портрети. Отгоре на „червения кът“ винаги имаше някакъв лозунг. Това бяха своего рода комунистически олтари на култа, които впоследствие постепенно потъваха в дълбок прах. Но аз зная маса псевдохудожници, които направиха огромни състояния, произвеждайки барелефи или бюстове. Имаше забавни истории за учреждения, които се запасяваха с бюстове. Днес „червеният кът“ продължава да съществува на много места, като монополът се държи от бюста на Ленин.
Но може би най-унизителната и античовешка проява на култа бяха манифестациите, които и до днес продължават, макар и в значително по-скромен вид. Те също са изключителна рожба на режима. Всеки по-възрастен български гражданин помни, че явления от подобен мащаб бяха непознати на нашия народ преди 1944 година. Военният парад на Гергьовден или молебенът на Богоявление бяха хиляди пъти по-скромни събития от чествуването например на Първи май. Много пъти съм се питал каква беше целта на всички тези помпозни партийни карнавали? Не представляваха ли те един добре организиран ритуал, чрез който се целеше потискането, обезобразяването и унищожаването на естествения инстинкт на всекиго да бъде като себе си. Може би има известно сходство с религиозните ритуали. Но ако при една религия човек трябва да се прекланя пред духовния образ на доброто, на любовта към ближния, на стремежа към праведен и възвишен живот, то в случая с комунистическата религия работите са съвсем различни. Вие трябва да се строите в редица, да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някаква далечна и висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате за поздрав ръка, като лицето ви произведе възможно най-угодната усмивка. Вие трябва като дресирана маймуна да се преклоните пред други човешки същества, които най-често не ви превишават с нищо, освен с властта, която имат и която са взели, без да ви питат. Водачът на вашата група ще ви накара да скандирате името на съществото, застанало в центъра на трибуната, което уморено и отегчено от четири- или петчасовото шествие на човешки стада пред него, дори не ви забелязва. От всички страни ви ограждат портрети на хора, които поне по биология са като вас, които вие лично не познавате, нито сте убеден в техните качества, но вие трябва да им се поклоните така, както не сте се кланяли на майка си и баща си. И точно този поклон е смъртта на вашето достойнство, на съзнанието, че сте равностойно и равноправно човешко същество, а не животно или роб. Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред някого и да скимтиш името му, това е отрицание на всичко, което си ти. Аз посочвам само този момент — на унижението, което е някакъв вид смърт. И това е главният удар, който култът към личността нанесе и продължава да нанася върху душевността на нашия народ. Основният лозунг на култа винаги е бил: „Аз съм всичко, вие сте нищо“.
Една от най-трагикомичните прояви на култа към личността бяха наименованията на улици, градове, села, фабрики, болници, училища и дори планински върхове. Смешното беше, че те получиха имена на живи партийни ръководители. Нямаше български град без улица „Сталин“ или без улица „Георги Димитров“. От чужбина бяха увековечени имената на Молотов, Тито, Георгиу Деж, Клемент Готвалд, Толбухин, Калинин и други. А членовете на нашето Политбюро се състезаваха да раздават имената си навред. Спомням си, че карах стаж в завод на гара Костенец, който се казваше „Антон Югов“, посетих фабрика на име „Цола Драгойчева“, вървях по улица „Вълко Червенков“. Маса обекти носеха имена на живите още Георги Дамянов, Димитър Ганев, Васил Коларов и така нататък. След това се оказа, че някои от другарите не бяха толкова достойни или пък преминаха като Тито извън лагера и ставаха смешни смени на имена, докато накрая решиха, че трябва да се слагат само имена на мъртви вождове.
Култът, разбира се, имаше своя йерархия, която се определяше от партията и се спазваше стриктно. Все пак имаше спорове дали образът на Сталин ще е пред този на Ленин, докато Маркс се приемаше за неизбежно първия и най-великия. Но по-забавна беше борбата при разпределянето на допълнителните и второстепенни места на тези самопровъзгласили се партийни олимпийци. Водеха се истински войни за реда в портретната галерия на Политбюро, докато накрая надделя азбучният ред. Комунистическата култовщина винаги е била израз на двупосочна неинтелигентност.