Выбрать главу

Пак в тия дни научих и друго неписано правило. „Не е важно дали си свършил работа, важното е да я отчетеш!“ Това правило водеше до всевъзможни производствени тарикатщини, в които главното беше да се отчита работа, която всъщност не бе извършена. С цел да се отчете голямо преизпълнение на плана, предварително се планираше производство, значително под капацитета на предприятието. Тъкмо с цел да се сложи край на това хитруване отчетническият апарат на предприятията се разду до невероятна степен. При малко по-малко производство от нашето частният собственик Искович-Леви бе имал един-единствен човек за счетоводител, касиер, отчетник. А нашият счетоводен отдел само броеше 24 души. Целият непроизводителен апарат на Искович-Леви е бил от 7 души, включително пазачите. Нашият беше над 70 души. Национализираната индустрия представляваше джунгла от бюрокрация, в която на гърба на един произвеждащ работник лежаха дузина непроизводителни граждани, които под една или друга форма контролираха работата му. Но нашата бюрокрация не означаваше организация, а точно обратното — пълна дезорганизация от хора, които не смееха и не желаеха да поемат и най-малката отговорност. За най-смешната дреболия се пишеха изчерпателни писма, водеха се цели кореспонденции, както се казва, за едно кило пирони. Най-неприятните ми спомени са от безкрайните заседания. Ние заседавахме непрекъснато и за всичко, без всъщност да решим каквото и да е. Тези заседания отлъчваха от производството началници и главни майстори, така че там работата вървеше през куп за грош. Целият смисъл на заседанията беше кому да се прехвърли отговорността, от която всеки бягаше като дявол от тамян. Имах един колега инженер, когото винаги ще помня с дебелата книга, която непрестанно носеше под мишница. Когато нещо му беше наредено, той го записваше старателно в книгата, след което я поднасяше на съответното началство — „Подпиши сега, че ти си ми наредил“, след което отиваше при съответния работник, предаваше му нареждането и отново му поднасяше книгата — „Подпиши сега, че съм ти наредил.“ Сега може да изглежда смешно, но в ония времена беше необходимо човек да се пази, защото, след като разните опозиционни врагове се свършиха, поде се кампания срещу стопанския враг, срещу стопанския саботаж.

От гледна точка на модерната технология ние работехме по най-непростим примитивен начин. Творческата инициатива на инженери и техници беше изцяло парализирана от каквато и да е липса на поощрения и от нежеланието да се поемат рискове. Ахилесовата пета на нашата производствена структура идваше от формалното и нецелесъобразно заплащане на труда. Съгласно кодекса заплатата на инженерно-техническия състав не можеше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата. При това положение почти всички инженери на практика получаваха значително по-малко от работниците. И оттам неизбежно се появи лозунгът на безразличието: „За толкова пари — толкова работа.“ Впоследствие се правиха много опити за решаването на този въпрос, но и до ден днешен той стои неразрешен. Изобщо добрата работа никога не бе поощрявана както трябва. Ударническите звания и награди, които раздавахме, бяха твърде недостатъчни и често пъти твърде несправедливи, за да предизвикат сериозен производствен интерес. А ако към тази картина се прибави и поначало ниската квалификация на общата работническа маса, става ясно защо по всяка обективна преценка ние не можехме въобще да се сравняваме с производството на бившото капиталистическо предприятие. Качеството на нашето производство беше на ужасно ниво. Ние пускахме на пазара вакса, която едва не изгаряше обувките на хората. Стари майстори с възмущение са ми казвали, че Искович-Леви никога не би позволил такова нещо. Мнозина от тях помнеха с най-хубави чувства времето преди национализацията. Нещо повече, те бяха подписали петиция, с която искаха денационализирането на предприятието. Но ние продължавахме да съществуваме, продължавахме да произвеждаме, защото нямахме никаква конкуренция. Добри или лоши, ние бяхме единствено и монополно предприятие.