За съжаление Киро не беше нито сам, нито единствен. Но той самият безспорно бе най-типичният пример на рожба на обществено-политическата атмосфера. Склонен съм дори да вярвам, че години преди да попадне в нея, Киро е бил добродушен човек с нормален разум. Но зашеметяването бе дошло от несъразмерността между него и дадената му власт. Тази власт му бе внушила, че той заема особено място в живота, че той е важен елемент в този живот, че сам може да определя и решава съдбата на други хора, че от него зависят много неща.
Човек не може да не се усмихне, виждайки как Киро се напъваше да изпълни с малкото си тяло големия ръст, който му бе предоставила властта. Как той се стараеше да изглежда важен, мистериозен, носител на съдбовни тайни. Колко пъти забелязвах, когато се споменеше нечие име, как в очите на Киро блясваше пламъкът на предубеждението, че той знае нещо, което никой друг не знае. Същевременно долавях, че той инстинктивно се стараеше да подражава на хора, които уважаваше, като началника на местната Държавна сигурност, един от заместник-началниците на управлението, даже на един от заместник-министрите. Киро копираше техните жестове, походка, тон. Нас, техническата интелигенция, той презираше, но по своему зачиташе, докато към работниците се отнасяше с пълно незачитане и презрение. За него отделните работници нямаха самоличност, а бяха маса, която трябваше да се води или командува.
А за работниците той беше досаден тип, когото те се стараеха да не взимат сериозно. Когато той прекаляваше със своите охрани и бдителни мероприятия, те си отмъщаваха с дребни шеги. Било като пълнеха джобовете на палтото му с вакса, било като му се обаждаха по телефона от името на районното управление и го пращаха по „спешна задача“ на билото на Витоша, било като просто го въвличаха в невъзможни разговори и му се подиграваха. Те не можеха да приемат, че той е повече от тях, и се стараеха да омаловажат и превърнат в шега властта му, което го обиждаше в най-висша степен. Неговото вечно синджирче стана символ на властническо паразитство.
„Всеки може със синджирчето“ — беше една от постоянните работнически фрази.
С течение на времето Киро и неговите методи остаряха. И когато трябваше да отстъпи мястото си на новите напиращи партийни кадри, той внезапно се намери самотен, никому ненужен нещастник, който можеше да командува единствено жена си.
ПАРТИЯ И РАБОТА
Една сутрин в моята стая влезе Д., около тридесет-тридесет и пет годишен шоп с голямо добродушно лице и тромави движения, един от най-добрите ни електромонтьори.
— Що че работим днеска? — запита ме той със странна тържественост. Погледнах го учуден, защото работата бе разпределена още в началото на седмицата и той трябваше да знае какво му е възложено.
— Ще работиш това, което си работил вчера! — казах му аз малко сопнато.
— Аааа, не! — възрази той меко, но категорично. — Требе да ми намериш нещо друго.
— Защо?
— Па ти не знаеш ли… от вчера я станах партиец! — той се усмихна като човек, който вече е открил къде зимуват раците.
— Та какво от това! — недоумявах аз.
Д. се надвеси над бюрото ми и с наставнически глас ми каза:
— Я не съм станал партиец, за да работим. Че ми намериш служба. И я сакам като Киро да въртим синджирчето и да се разождам из районо. Щом си у партията, значи си на власт. Щом си на власт, значи нема да се мъчиш! Другите да се мъчат!
Тази декларация на нашия електромонтьор се запечата в главата ми. Тя може би беше примитивен, но абсолютно искрен израз на истинското отношение всред обикновените хора спрямо партийното членство. Впоследствие многократно щях да срещам все повече примери на постъпване в комунистическата партия по силата на тази проста интересчийска логика. Познавам толкова много хора, които са партийни членове, без въобще да споделят комунистически идеали или идеология, за които единственото важно нещо е да бъдат с тези, които са на власт. Сигурно ще трябва да се смята за чудо на природата това фантастично нарастване на броя на партийните членове у нас, които само за пет години след Девети септември от няколко хиляди души достигнаха близо половин милион. Човек може да си представи истинските намерения на всички тия граждани, втурнали се презглава да стават партийни членове.
Но в началото на 50-те години комунистическата партия проведе чистки в своите редове и наложи определен подбор на партийни членове. Този подбор беше насочен срещу интелигенцията в страната. Партията, по примера на съветската партия, изпитваше голямо недоверие към интелигенцията и по-точно към всеки, който се опитваше да мисли със собствената си глава. Съгласно едно решение ние, иженерите, както и хора от администрацията не можеха да бъдат приемани за партийни членове. Новите партийци се набираха изключително от работниците и хора, дошли от селата.