С подобна форма и толкова единна, въпреки всичко, книга в нашата литература няма. Но не с това ще остане тя. Мисля, че както ида я определят бъдещите изследователи: с гръмкото — „Енциклопедия на българското общество“, с даскалското — „Огледало на социалистическата действителност в България“ или с по-простичкото — „Кратка история на една партия, отминала в историята“, тя ще остане в народната памет като единственото засега свидетелство за едно време, в което живяха три поколения българи. Това свидетелство тепърва ще придобива силата на документ, чиято достоверност ще се доказва или оспорва. Много мъчителни страници има в него за всички ни и колко уши ще почервенеят от срам, колко показалци ще се размахат, колко подли сърца ще застинат в отмъстително очакване! Вече чувам скърцане на зъби зад тапицирани врати, дружно тракане на пишещи машинки, пълни с оскърбено достойнство открити писма на десетки живи до един мъртъв. Ала чувам и колективните четения по строежи и кръчми, възторжените възклицания и одобрителния кикот, цветистите хвалби, звучните възгласи: „евалла“, като да е жив още авторът, безутешното цъкане с езици, удрянето на чаши и виковете: „Ама точно така си беше!“, „Тоя е голям мъж, ще знаеш!“.
И ще знаем, че оттук насетне не друг, а народът ще решава съдбата на тази книга, че той ще дописва страниците и, защото, ако един човешки живот има край, една човешка книга — никога.
И все пак днес, когато с такава лекота произнасяме името на Георги Марков, нека не забравяме, че само една жена в България се осмели да го изпише през 1972 г. и заради това бе изключена от Писателския съюз и лишена от правото да чете лекции в Софийския университет. Да отдадем дължимото на ония четирима българи, основатели на фонд „Георги Марков“, които сами, още през 1980 г. в Цюрих, имаха дързостта да издадат и съхранят за нас „Репортажите“. И да знаем, че тази книга, която ти вече разгърна, читателю, излезе още през 1983 г. в Англия, а година по-късно — и в САЩ.
Защо да си кривим душите — всеки от нас има грехове. Трябвало е да изкупува някакви грехове навярно и покойният Георги Марков, щом с такава сила е вървял към своите „Репортажи“ и към съдбата, която те са му отредили. И ми се струва, че твърде отрано е започнал да се готви за тях. Бил е съвсем млад, когато заболява от туберкулоза и свиква да гледа истината в очите. Заживява със смъртта и както раслите без родители деца преждевременно се състаряват, така и той започва по-хищно да проумява живота и да се привързва към него. Решава да стане писател със съзнанието, че дните му са преброени и няма право да ги пилее. Лежи по санаториуми сред обречени и равни пред болестта, наблюдава крайни, неприкривани реакции на най-различни характери. Все по-амбициозно тренира сетивата си, паметта, въображението, докато не превръща писането в рефлекс, в инстинкт за самовъзпроизвеждане. И както слабите му дробове го тласкат години наред към спасителния чист въздух, така болезненото му любопитство го отвежда сред диаметрално противоположни житейски пластове. Писателското му „аз“ работи и насън и той, колкото и да се е отдавал на работата си, картите, жените, каквито и безразсъдни флиртове да е въртял с хора на висшата и подземната власт, не е преставал нито за миг хладно, пресметливо, безмилостно да смуче отровните сокове на своето време, за да го запечата в творбите си.
Затварям тази книга, читателю, и си мисля: колко наши писатели са в състояние днес с такова постоянство и страст, с документална точност и самоубийствена проницателност да възкресят цяла една епоха; да извършат подобен анализ на обществените ни структури; да разнищят толкова съдбоносни за нацията ни явления и да ги онагледят с живи човешки образи и съдби; с такова достойнство и вяра в българина да произнесат присъдата си за престъпления, които едва сега разкриваме, да жертвуват постове и облаги, да съсипят майките си и бащите си, да обрекат на лишения и страдания собствените си деца и жени?…
Колцина днес обладават подобно мъжество?
Георги Марков го носеше в себе си и плати със своя живот, но спаси душата си.