Години по-късно, когато създавах един от главните образи в романа ми „Мъже“, този Ангелов беше един от прототиповете. Тогава повечето от нашите критици отбелязаха, че образът бил откритие. А пък аз си мислех, че този образ беше един от най-ярко натрапващите се спътници в нашия живот.
ДА СЕ ПРЕЖИВЕЕ НЯКАК
Тези дни ми попадна един нов роман на работническа тема, написан от мой някогашен приятел. Независимо от качествата и недостатъците на романа трябва да кажа, че той представлява поредното писмено доказателство за дълбоко непознаване на работническата действителност у нас. Още едно произведение, което се прибавя към поредицата скалъпени оптимистични измислици, към описанията за мармаладеното щастие на нашето работничество. Повече от двадесет години автори произвеждат книги, в които образът на работника горе-долу е представен така: приятно грубоват мъжага, който говори с просташка духовитост, има непохватни маниери, но изненадваща професионална сръчност. Който обединява по мистичен начин съзнанието за собственото си достойнство с това за достойнството на обществото. Нормално той преживява две драми: първата — люшкането между собственото благополучие и безкористна служба на партия и общество, и втората: люшкането между две жени. Всичко се разрешава с помощта на някой високосъзнателен другар, работникът открива своето истинско и важно място в живота, хвърля се в трудова атака, прави чудеса, бива награден и заживява щастливо с любимата професия и любимата жена. Никъде на друго място не съм чел и чул по-примитивни ужасни диалози между работници, отколкото в българските литературни произведения на работническа тема. Но веднъж потръпнах, като си помислих, че тази пошла литература започва да влияе и вулгаризира простите, смислени и понякога твърде изразителни работнически думи.
В моите работнически години ние бяхме далеч от подобно влияние, както бяхме далеч и от предложения ни от литературата прототип на работник. Нещо повече, хората ненавиждаха купищата словесни безсмислици, които ежедневно им се поднасяха. Защото животът на всеки от нас се определяше от един много прост и здрав принцип — да се преживее някак. Без съмнение това е принципът на човек, който съзнава, че е жертва на обстоятелствата и че не може да ги промени. Това е принципът на минималната надежда, както и на минималната съпротива. Почти всеки понеделник трябваше да ходим на политически събрания, които имаха най-различни форми. Но почти всички бяха приели, че това е задължително, и присъствуваха на тия събрания горе-долу с чувството, с което мохамедани биха присъствували на християнска молитва. Известна част от работниците правеха редовни опити да се измъкнат от това досадно задължение, което те смятаха за губене на време. Но в ония времена хора като Киро се престараваха да докарат всички в залата. Хората се отпускаха уморено на столовете, дремеха или разсеяно слушаха. Много от жените плетяха и чакаха другарят от трибуната да свърши словото си. Обикновено бурни ръкопляскания посрещаха края, което беше чиста подигравка, и хората изчезваха за миг. Колкото голяма активност те проявяваха, когато се говореше за конкретни, засягащи ги въпроси, толкова дълбоко те не се интересуваха от идеологическите проблеми. Много рядко някой работник проявяваше любопитство да зададе въпрос на политическа тема, сякаш съзнаваше, че това не е негова работа. А от друга страна, с цел да се създаде някакво оживление на тази мъртва дейност, по партийна линия се подготвяха въпроси и просто се възлагаха на някои работници да ги зададат. Твърде често работникът забравяше заучения въпрос и всред смеха на всички се обръщаше: „А бе, Киро, какво ме караш да питам! Я питай ти, поне знаеш какво да питаш!“
Нашите работници живееха със здраво и реалистично чувство към живота. В тия първи години те бяха толкова девствени в своята честност, че ужасно се червяха, когато трябваше да произнесат пред всички думи, които им бяха написани: „В чест на рождения ден на другаря Сталин обещавам да работя с всички сили и преизпълня личния си план с 20 на сто.“ Те знаеха, че това не бяха техни думи. Знаеха, че бяха лъжи. Всеки работник превъзходно съзнаваше, че би постигнал тия 20 процента, за да си осигури премиалното или малка ударническа награда, парите от които отдавна вече бяха влезли в бюджета му.