Кината и футболът бяха главните ни масови развлечения. Но и двете бяха смятани от режима за идеологически полета. Беше времето, когато по екраните се прожектираха изключително съветски филми. Господи, като си помисля какви невероятни глупости сме гледали. В продължение на няколко години не бе допуснат нито един западен филм и си спомням, че първите предвестници на завръщането на западния филм бяха два австрийски филма. Това беше голямо събитие. Огромни опашки се тълпяха пред кината, за да видят безобидното танцуване на австрийския балет върху лед. В този период се роди остроумният въпрос: „Филмът съветски ли е, или е хубав?“ От друга страна, футболът беше добре прикрит повод човек да изрази своята ненавист към режима. Разполагайки с власт да правят каквото си искат, другарите създадоха отбора на ЦСКА, който трябваше да бъде символ на партийна непобедимост. Това естествено тласна огромната маса футболни зрители към „Левски“, който логично се превърна в символ на стара България. Мачовете между двата отбора бяха истински войни. Спортът се командуваше от военните и те взимаха мерки да подсигурят падането на „Левски“. По игрищата често можеха да се видят сблъсквания, които в основата си бяха политически. И досега ми е пред очите един юначен хлапак от Коньовица, когото милицията се опита да измъкне от стадиона по време на мач и който просна на земята половин дузина милиционери. Преди друг мач на тези два отбора майорът от МВР, който ръководеше охраната на стадиона, събра всички, които трябваше да пазят реда, и им дръпна една реч, в която най-важен беше пасажът: „Днес играят нашите срещу буржоазно-капиталистическата сбирщина на «Левски». Ние ще докараме цяло поделение. Ако някой от ония се надигне, то веднага го приберете.“ За еволюцията на стиловете може да се съди от факта, че години по-късно популярността на „Левски“ бе ликвидирана по най-безобидния начин — направиха го отбор на Държавна сигурност. Тъкмо на футболните мачове човек можеше да види истинските чувства на българите спрямо СССР. Когато играеха съветски отбори срещу наши, публиката ни, която е известна със своята обективност, ревеше като луда срещу съветския отбор. Всичко съветско беше синоним на лошокачествено, грубо, неприятно, враждебно и т.н.
СТАЛИН УМРЯ
Новината, че Сталин е болен, предизвика истинско вълнение във всички сфери на нашия фабричен свят. Главната причина за това беше изненадата. След като години наред от всички посоки ни се набиваше в главите, че той — най-мъдрият, най-великият, най-храбрият човек на света — Сталин, който беше смисълът на нашето жалко съществуване, на съществуването на планетата и дори на Вселената — и ние, и пропагандата автоматически бяхме приели, че той не може да се разболява, а камо ли да умира. В навечерието на новината за смъртта му един от старите работници в дърводелната ми каза многозначително: „Сталин не може да умре, разбираш ли!… И да умре, ще го съживят… и както е сега на 73 години, може да започне отново, нека да кажем, от 30 години, а!“
Тъй като по мнението на Държавна сигурност и на нашия Киро врагът можеше да използува случая и да удари, отново беше въведена най-подсилена охрана, бяха разставени часови по всички краища на фабриката и се правеха внезапни нощни проверки, за да не спят патрулите. А времето силно застудя, земята се скова от сух студ. Имахме насрочена някаква вечеринка, но всичко се отложи и леля Анка от партийното бюро казваше на всеослушание: „Кой смее сега да се смее!“
Което си е истина, никой не дръзваше дори да се усмихне, въпреки че поне дузина хора във фабриката бяха яли попарата на умиращия другар и скрито тържествуваха. Ако за мнозинството хора у нас Сталин беше задължителна част от една натрапена им действителност, каквато например беше евакуацията при бомбардировките, за хората на режима и за неговите противници той беше най-ярък символ на две напълно противоположни реалности: Главното вълнение, стигащо почти до пълно объркване, беше всред партийния актив. Всички чувствуваха, че смъртта на Сталин ще доведе до промени, а нищо не ги плашеше повече от възможни промени. Някои партийни другари направо чакаха американците да се възползуват и да нападнат. Колкото и здрава да беше дисциплината в командувания от Държавна сигурност обществен апарат, още с новината за болестта на Сталин нещата започнаха да скърцат. Бродейки по работа из министерства и комитети, чувствувах, че цялата атмосфера беше някак омекнала и стихнала в някакво решително очакване. Най-непримиримите служители със злодейска репутация внезапно се бяха свили в черупките си. Един мой колега, който излежаваше три години затвор по политически причини в Пазарджик, впоследствие ми каза, че всред надзирателите настъпило такова объркване, че най-големите грубияни от тях започнали да се умилкват. Фактът, че все пак Сталин можеше да умре, създаваше нов символ — че нещата могат да имат край. Днес сигурно изглежда наивно и смешно, но в ония години, аз вярвам, мнозина изпитваха това чувство за обречена безкрайност.