Всички, които бяха у дома, взеха присърце болката на момичето и имаше разни идеи за справяне с положението, но се оказа, че нищо не можеше да уравновеси сътрудничеството на бащата с германските търговци. Наистина фактите, с които секретарят на комсомола и кандидат за любовник разполагаше, бяха достатъчни, поне в това мътно време, да изхвърлят Ана от академията. И тогава, когато и другите, и аз чувствахме, че най-доброто беше да убедим Ана, че животът й без академична диплома си е живот, пристигна моят приятел Димо. Той беше от онези бързо съобразяващи и бързо действащи хора, които дори ако планетата се пръсне на парчета, ще съумеят да се намерят на най-доброто от тях.
— Ако вашата красота — каза той на Ана — ви е причинила всички тия неприятности, то пак тя трябва да ви избави от тях!
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Комсомолското секретарче си е разпасало пояса, защото е сигурно, че зад Ана не стои никой. Но ако той разбере, че тя има някакъв висшестоящ Ромео, ще си обере крушите моментално и на бас, че няма да посмее да докладва никакви биографични разкрития!.
— Но аз не желая нито висш, нито нисш…! — извика Ана, която при-бърза със заключението си.
— Никой не ви предлага такова нещо! — каза Димо. — Единственото, което мисля, че ще мога да ви предложа, е в продължение на два до три месеца, два пъти седмично да се возите на хубава кола!
Ние недоумявахме.
Оказа се, че преди време Димо направил огромна услуга на един негов съгражданин, който в момента беше шофьор в гаража на Политбюро и караше представителна „Чайка“.
„Той няма да ми откаже тази услуга, пък и какво му струва в свободното си време да повози до Художествената академия такова хубаво момиче!“ — беше резолюцията на Димо.
Една седмица след тази среща, жена ми, която също следваше в Художествената академия, ми разказа, че всички били смаяни, когато видели пред вратата на академията да спира черна чайка и шофьорът почтително да отваря вратата, за да слезе… Ана. Два дни по-късно чайката отново се появила, този път, за да вземе Ана. Комсомолският и партиен актив на академията веднага реагирал с пълен респект спрямо масивната правителствена лимузина. Кандидат-любовниците подвили опашки и не посмели да се мярнат пред Ана, а комсомолското секретарче издебнало подходящ момент, разтреперано се приближило до нея и я помолило да забрави заканите му и да го пощади.
Жена ми каза, че цялата академия била убедена, че Ана е любовница на някого от самия връх. Мисля, че дори и да им кажеше някой истината, а именно, че Ана се возеше в колата не повече от неколкостотин метра, те не биха повярвали, защото свързването на красотата на Ана с огромната власт на чайката беше за тях най-логично.
С тази евтина заблуда Ана завърши безпрепятствено академията. Но когато няколко години по-късно я срещнах на улицата и я попитах как върви животът й, тя ми отговори:
„Намери ми една чайка за всеки ден, за всеки час, дори съм готова да се омъжа за шофьора!“
ТАЗИ КОЛА НЕ СЕ ПРОВЕРЯВА
За всички шофьори (или както юридически се казва, „водачи на моторни превозни средства“) в България най-неприятните хора са органите на КАТ, т.е. милицията, която се занимава специално само с контрол на автомобилния транспорт. Право или криво „катаджиите“ бяха най-големите досадници по българските пътища. Никъде по света не съм виждал толкова много хора да висят скрити зад завои или дървета на всеки извънградски път и въоръжени със стоп-палки да чакат за поредната жертва. И точно когато човек най-много бърза и има неотложна работа, тези блюстители на безопасността по шосетата изскачаха на края на уличното платно с протегната дясна ръка, в която беше флуоресциращия червен знак „стоп“. Твърде често те спираха хората просто за нищо, така, за да проверят дали имате шофьорска книжка, с идеята, че може да подушат в дъха ви ракия или мастика. (Единственото питие, което не можеха да подушат, беше водката, която много шофьори предпочитаха.) Веднъж от Лозенец до Драгалевци ме спряха за такава проверка три пъти. Друг път от Руския паметник до Княжево — четири пъти. Сякаш катаджиите си бяха поставили за задача да изкарат непременно шофьорите вън от себе си.
Но цялата тази дейност, която по принцип изглеждаше твърде полезна, чисто по-социалистически се обезсмисляше от неписаните закони на действителността. Така например, ако, от една страна, в България се провеждаха сериозни шофьорски курсове и се полагаха трудни изпити, за да се получи шофьорска книжка, от друга страна, мнозина граждани, в това число и мои познати, получиха шофьорски книжки, без изобщо да са сядали зад волан. В софийските артистични среди човек можеше да намери връзка да си купи книжка или да си смени опасно надупчения (за нарушения) талон. Познати, на които книжките бяха отнети с пълно законно основание и им беше съставен акт, се обаждаха по телефона на някой Гогов или Додов и книжката им се изпращаше обратно, а актът се потулваше. Катаджиите не можеха да контролират военни чинове, никакви служещи в Министерството на вътрешните работи, никакви партийни функционери и т.н. Фактически те бяха безсилни срещу може би 90 процента от нарушителите, защото тъкмо този род хора имаха най-много частни автомобили. От друга страна, наличността на толкова много властни хора по шосетата изработи у бедните служители по контрола на автомобилния транспорт инстинкт — да се опитат веднага да отгатнат колко сте силен и с това да решат какво да правят.