„Партиен секретар, комунист, да пие ракия! Какво искате да кажете с това? Нашите партийни секретари не са пияници! Как смеете да показвате такъв партиен секретар!…“
Прожекцията била моментално спряна и под светналите лампи целият партиен пуританизъм на Вълко Червенков се превърнал в трудно удържим гняв. Хората отзад, макар и на почетно разстояние, се вцепенили и никой не знаел какво да каже. Но в момента, когато всичко изглеждало загубено, режисьорът, Антон Маринович, се престрашил и дръзнал, макар и плахо, да се обади:
„Има и с локум, другарю Червенков! Има и с локум!“
Оказало се, че предвидливият режисьор снел същия епизод два пъти. Първия път партийният секретар и приятелите му се черпели с ракия, а втория път — си поднасяли кутия с локум.
Твърде показателно локумът спасил не само образа на партийния секретар, но и филма, и създателите му.
Ако Ленин беше жив, може би щеше да прередактира своето изказване, за да добие горе-долу следния вид:
„От всички изкуства за нас най-важно е киното. Но не какво да е кино, а кино с локум!“
АМИ КАКВО ЩЕ КАЖЕ БАНКАТА?
Когато моят роман „МЪЖЕ“ беше филмиран, на мястото на Вълко Червенков вече отдавна стоеше Живков. Българската студия за игрални филми вече произвеждаше десетина пълнометражни филма годишно, но тъй като времената бяха доста неспокойни, значителна част от тези филми не видя бял свят или се появи в жестоко осакатен вид. Имаше дълъг период на остра вражда между кинодейците и партийното ръководство. Може би с оглед на твърде обърканата атмосфера първият партиен и държавен ръководител реши, че Лениновото правило за партийната важност на киното трябва да бъде отстоявано от съответния министър. А министър или, както е правилната титла, председател на комитета за изкуство и култура по негово време стана бившият дипломат д-р Петър Вутов. Когато го назначиха, слуховете в София бяха, че понеже се борел да стане външен министър, д-р Вутов нарочно бил тласнат в джунглата на изкуствата, където провалът му беше гарантиран. На няколко пъти се срещах и разговарях с него и моето впечатление беше, че д-р Вутов при всичкото си дипломатическо усърдие нямаше и най-малка представа за онова, което ставаше около него. Върху фона на това гъмжило от най-обиграни и изпечени йезуити, действащи на разни нива в българското изкуство и култура, д-р Вутов изглеждаше наивен и невинен човек, току-що паднал от небето.
И така, новият филм „Мъже“, окончателно шлайфан, полиран и дори парфюмиран, трябваше да бъде приет от председателя, който пък трябваше да утвърди разпространението му. В уречения час хора от ръководството на кинематографията, режисьорът Васил Мирчев и аз заехме местата около д-р Вутов в залата на комитета на булевард „Александър Стамболийски“. Нямаше ни помен от някогашната дистанция на Червенков. Атмосферата беше съвсем приятелска и ние чувствахме, че тази прожекция беше повече формалност. Във филма, който докосваше въпроси на гражданската честност, имаше доста подводни скали, които режисьорът се бе постарал да избегне. Там, където се появяваше грозничкото лице на действителността, филмовата камера започваше да се рее вдъхновено по небето и простора, за да внуши, че въпреки всичко патосът си е патос.
И наистина нещата вървяха добре до финала на филма. В последния епизод, като искахме да покажем неподкупността на нашите млади герои, ние избрахме за заключителен кадър сцена, при която те хвърлят върху пода парите си и танцувайки туист или нещо подобно върху тях, смачкват с пълно презрение банкнотите на Българската народна банка. Това трябваше да звучи като младежки опит за отхвърляне законите на консуматорското общество и вещоманията, които вече си пробиваха път в социалистическата държава.
Филмът завърши. Лампите светнаха. И ние зачакахме присъдата. Д-р Вутов се изкашля и започна с доста несигурен глас, че филмът му е харесал, че всичко било, както трябвало да бъде, но… Той се забърка и изведнъж каза с най-простонароден тон: