„Откъде я взехте тази кокона, само да се фръцка пред нашите мъже! Че отгоре на всичко и парясница!“
Но за обща изненада Любка се оказа изключително добра работничка. По-късно си мислех, че у нея имаше някакъв излишък от енергия и че може би цялото й поведение се командваше от напора на тази енергия. Бърза и съобразителна, тя в кратко време се наложи като главна сила в своя отдел и когато работеше, сякаш изпитваше истинско удоволствие от движенията си, от бързината си. Нашите работнички в по-голямата си част бяха тромави и сравнително неуки. Всичко това беше достатъчно основание да я намразят още повече.
Още от самото начало тя се постара да се разграничи от тях. Отнасяше се към другите работнички с мълчаливо, но нескривано презрение и никога не се приобщи към техните компании. Пък може би и нямаше време да се занимава с тях, защото главното й внимание бяха мъжете.
Наблюдавах я, когато понякога отиваше в цеховете, където работеха предимно мъже. Тя заставаше до вратата в позата на самотна граблива птица и внимателно оглеждаше всички един по един, сякаш да направи своя избор. Чух по-късно, че тя беше казала на един от нейните почитатели:
„Мен не ме избират! Аз избирам! Аз казвам — ей тоя там е мой! И това си е!“
Колкото пренебрежително и студено беше отношението й към другите представителки на нейния пол, толкова по-различно беше всичко, когато разговаряше с някой мъж. И лице, и фигура се оживяваха, тя беше бърза в отговорите си, остроумна в забележките си, мистериозна в подмятанията си. Грапавият гърлен глас внезапно придобиваше най-богати нюанси, които говореха сами за себе си. Тя хващаше с две ръце косите си, опъваше ги назад, при което се откриваше силно, настъпателно чело и синьо-зелените й очи потъмняваха.
Отдолу, под сградите на предприятието, имахме просторни подземни складове. Те бяха свързани с цял лабиринт от подземни тунели и няколко входа. Когато човек влезеше в този тъмен лабиринт, беше наистина трудно някой да го намери. Не много време след пристигането на Любка се заговори, че по време на обедната почивка или когато имала технически престой на машината, тя се отправяла към лабиринта и малко след нея някой от мъжете я следвал.
Отначало ние, техническото ръководство и администрацията, не отдавахме особено внимание на внезапните Любкини разходки под земята. Но когато един от цеховите инженери донесе, че всред омъжените работнички в неговия цех се надигало истинско брожение против Любка, трябваше да се позамислим. Постепенно разбрахме, че нашата великолепна пресьорка беше увлякла след себе си някои от женените работници. Имахме заседание, на което с известна завист към щастливците ние решихме, че трябва да предупредим всички заинтересовани страни да внимават в своите отношения. Извикахме Любка и доста внимателно й казахме, че тя няма работа да скитори под земята и че трябва да престане с необичайните си обедни разходки из лабиринта. Към това нареждане добавихме няколко от най-помпозните фрази за социалистическия морал, за уважаване на семейството и т.н. Любка ни изслуша, без да каже нищо, усмихна се и си отиде. В същото време по профсъюзна линия на работничките беше разяснено, че отношенията между мъжете и жените в новото общество се градят по друг начин и че те трябва да се опитат да разберат както съпрузите си, така и Любка. Работничките изслушаха много мрачно тези лекции и накрая една от тях скочи и каза:
„Нема да ми говорите за морал! Или ще я махнете тая змия, или ще става, каквото ще става!“
Въпреки твърде ясната заплаха ние не направихме нищо друго, освен да продължим да увещаваме работничките да бъдат по-толерантни спрямо своеобразията на Любка. В края на краищата никой не беше видял нищо.
Междувременно Любка не само не престана да отива по обяд под земята, но и зачести разходките си. Колкото повече се надигаше възмущението срещу нея, толкова по-нагла ставаше тя. Когато нейният цехов началник се беше опитал да я принуди да внимава и престане да дразни другите жени, тя беше отговорила:
„Да пукнат! Ако мъжете им са си загубили чивиите по мене, то не е, защото съм много красива, а защото те са грозни!“
„Добре де — попитал я началникът й, — за какво правиш всичко това?“
„Защото ми харесва!“ — отвърнала тя.
„Но на другите не им харесва“ — напомнил той.
„То си е тяхна работа!“ — казала Любка. — „Те си мислят, че като са подписали някаква книжка там, в гражданското, и това си е! Не, братко. Не можеш ти да държиш цял живот един човек с един кирлив подпис! Борба трябва! Зор трябва. И ако аз бях на тяхно място, нямаше да се зъбя срещу такава като мене, а щях да си помисля как да обърна играта, та да го накарам моя хубостник да ме гледа в очите!“