„Абе тука сме само мъже и можем да си кажем приказката. Върнете я Любка и ви казвам, че плана ще го изпълним и преизпълним!“
Така и не изпълнихме плана.
ОЛГА
Мрачен зимен следобед. Отвъд прозорците мъглата едва пропуска някакви остатъци от светлина. Изглежда, като че стъклата са плътно матирани, тъй като през тях не се вижда нищо. В замяна на отсъствуващата видимост мъглата предлага нестихващи звуци. Ръмжат автомобилни мотори, звънят трамваи, чуват се сподавени човешки гласове и някой свири на грамофона си за кой ли път отвратителния валс, който се нарича „Върховете на Манджурия“ и чрез който в цирка оповестяват излизането на слоновете.
В просторната стая на Олга е още по-мрачно и още по-студено. Стените са голи, подът е гол и е почти празно. Имам чувството, че и студът, и мракът произтичат от празнотата, че между тях се е установила тъжна хармония, че всичко това съответствува на живота на Олга и по тази причина тя не пали лампите. Може би неприветливата обстановка я успокоява. Някак.
Недалеч от прозореца е леглото. Персон и половина. Странно, всички самотни хора, които познавам, спят в широки легла. Олга е седнала напреки на леглото, опряла е гръб в стената и се е завила с груб родопски козяк. Навред са разхвърляни купища книги. Някои от тях са разтворени, сякаш тя ги е чела едновременно. Повечето от книгите са пиеси и нашият разговор е също за пиеса, която Олга страстно иска да постави. Темата е предателството и в продължение на повече от час ние сме говорили върху известната фраза на Джоузеф Конрад: „Единственото, спрямо което човек може да извърши предателство, е неговата съвест.“
И двамата знаем, че съвременна българска пиеса с такава идея няма да бъде написана, нито пък някой ще разреши на Олга да я постави. Вече години как на нея, режисьора, е забранен достъпът до която и да е театрална сцена. Официална забрана няма. Нищо черно на бяло, само на директорите на театрите е внушено по партийна линия да не работят с нея. Така както и на мен ми е внушено да не си правя илюзии, че ще позволят на Олга да постави моя или чия да е пиеса. Но докато моето съзнание ясно отчита категоричното отсъствие на бъдещо глаголно време за нейната режисьорска дейност, тя ентусиазирано ми говори как ЩЕ постави такава пиеса, какъв ЩЕ бъде декорът и кой ЩЕ играе в нея…
Тя е болна. От десетина дни вече не е излизала. И май никой не е дошъл да я види. За нея се грижи роднинска жена, която ми отвори вратата.
Мисля си, че само преди няколко години тя беше в самия център на театралния живот. Беше виден художествен ръководител на цял театър, а преди това името й се свърза с едни от най-интересните и силни постановки в България. Автори и актьори се бореха, за да работят с нея. Тя беше популярна фигура…
И сега от празния полумрак на нейната стая всичко това изглежда недействително. Все едно никога не е било. Все едно тя не е живяла, макар че още не е умряла. За нейната собствена партия Олга няма минало и няма бъдеще. Останало е само неподвижното настояще на все още дишащ човек.
Вглеждам се в широкото й лице и ми се струва, че годините не са променили нищо. Тъмните й очи са останали все така открити, с може би същите проблясъци на фанатизъм, със същото бавно зреене на въпроси, със старомодната, малко мъжествена сърдечност на някогашните идеалисти. Косите й са отрязани почти като в първия филмов преглед след Девети септември, където тя вървеше в първата колона партизани и политзатворници, за да прокламира „Ден Първи“ на… нейната „Нова ера“! Олга излизаше от затвора със смъртна присъда, която времето бе анулирало. Беше арестувана като опасна конспираторка, която заради своята партия трябваше да премине през най-тежки изтезания, беше загубила близки хора.
После, докато другарите й от затвора направиха забележителни държавни или партийни кариери, Олга се отдаде на театъра. Даже казваше, че била изпратена по партийна линия, за да внесе новия дух в театралното изкуство. И съвсем логично дойдоха първите й сблъсквания с ония, които ръководеха партията. Тя беше бунтар по природа и поради това между нея и партията й имаше пълна хармония, докато те воюваха срещу господствуващото. Но след като партията се прехвърли от другата страна на оградата, т.е. стана господствуващото, Олга трябваше да се справи с непосилна задача — да примири бунтарство с покорство и дори с раболепие. В името на дисциплината, в името на бъдещето. В течение на няколко години изглежда всичко беше наред. Както мнозина други като нея, тя си затваряше очите, за да не види, че партийната дисциплина всъщност означаваше вярност не към партийните идеали, а към мегаломанските амбиции на текущия диктатор, че бъдещето беше призрачна територия с единственото предназначение — да извинява престъпленията на настоящето.