И един ден бунтарят се пробуди. Може би кошмарните нощи от следствието в РО се бяха завърнали, за да зададат единствения истински въпрос — ЗА КАКВО БЕШЕ ВСИЧКО? Може би претръпването в безкрайното чакане на екзекуцията се бе появило отново, за да я освободи от страха, а може би просто талантът й се беше разбунтувал срещу бездарието…
Олга се зае с постановки, които бяха обречени. Тя стана една от причините за затварянето на първия й театър. Последваха бурни обяснения между нея и ония, които водеха партията й. Когато тя се опитваше да припомни реалността на миналото, те й посочваха нуждите на бъдещето. Тя знаеше, че лъжат, знаеше, че това, от което почти всички се интересуваха, беше да преживеят някак по-приятно, по-добре, по-дълго. Средствата нямаха значение. За нейната партия средствата никога не бяха имали значение. Диалектиката оправдаваше всичко.
Спомням си деня, когато тя извика пред мен:
— Ако някой у нас се държи свински, това не е основание за никого да стане свиня!
Така фактически тя загуби партията си. А за партията беше добре дошло да категоризира Олга като „интелигент с дребнобуржоазен уклон“. И, разбира се, веднага хора на властта започнаха да подмятат, че, видите ли, Олга не се държала блестящо по време на следствието в РО и че в резултат на това имало пострадали другари… Когато партията рече да каля своите рожби, тя ги топи в най-черния катран… Нямаше никакви доказателства, нямаше нищо официално… Важното беше да се окаля ореолът на принципност и честност…
Направо закриха и втория й театър. Дори не се посвениха да свършат това по твърде непохватен начин. Закриха театъра по „санитарни съображения“. Всеки от този театър беше преназначен на друго място с изключение на Олга. Няколко години по-късно, без да им мигне окото, отвориха същия театър.
В последните години празното пространство около нея започна бързо да се разширява. Тя се намираше в центъра на София, а все едно беше в центъра на Сибир.
Нейната партия успя да култивира лицемерието и подлостта като главни човешки добродетели. От стотиците приятели останаха шепа хора, от хилядите почитатели — почти никой. Защо хората ще си развалят обществения кредит заради сантиментални отношения с човек, изпаднал в немилост?
„В социалистическото общество, другари, ние нямаме алиенация. Алиенацията или отчуждаването е явление, присъщо на гниещото капиталистическо общество“ — полуфъфлеше един полулитератор-полупелтек, изнасяйки своя официален доклад за недъзите на буржоазното общество.
Олга беше видяла бивши приятели и познати да преминават на другия тротоар, за да не я срещнат, да си обръщат главите, да се крият.
Тя имаше един изход, чрез който можеше да обърне нещата. Изход, който се предоставя на всички като нея. Да коленичи, да се покае, да помоли за прошка и за доказателство, че е искрена, да се самооплюе. Защо не? В края на краищата толкова много хора направиха това и бяха богато възнаградени, получиха всичко, което им се полагаше. И дори изкаляният от самата партия ореол на честност и доблест беше моментално лъснат със собствените им храчки.
Нищо. Олга не прие този изход. И затова, вместо всред прожекторите на театралната сцена, трябваше да прекара останалата част от живота си в полумрака на собствената си стая.
Тя не е добре със здравето. С възрастта стари болки се обаждат отново и настойчиво и като че енергията й е малко укротена. Все пак тя не се оплаква, не казва нито дума срещу някого и изглежда упорит оптимист.
Нашият разговор е на привършване и аз се готвя да си вървя с чувството, че съм бил при неизлечимо болен човек. Някой, комуто човек не може да помогне. Докато казвам, че наскоро ще мина пак, за да поговорим за „пиесата“, на вратата се почуква и миг след това роднинската жена въвежда възрастен човек. Чертите му се губят в полумрака, но той ми напомня на артиста Жан Габен. Снежнобяла коса, забележителен нос, тънки устни, отпуснат подбрадник. Трябва да минава седемдесетте години и явно принадлежи към друго време, защото е снел шапката си.
— Добър ден — казва той с твърде несигурен глас, твърде далеч от Жан Габен. — Не ме ли познахте?
Олга любопитно се взира в него. Лицето й се напряга, но явно паметта няма отговор.