Един ден в издателство „Народна младеж“ се получи писмо. Струва ми се, че беше от някаква медицинска сестра. С най-наивно учудване тя ни питаше защо издаваме такива черни и страшни книги, които отравяли желанието на човек да живее. Тя заявяваше, че повече не можела да чете книги за политически борби, мизерия, човешки страдания, експлоатация, нито пък искала да чете за трудови подвизи, за стругари, тъкачки, звеноводки и трактористи. И момичето завършваше писмото със следните забележителни думи:
„Каквото щете си мислете, но животът и бездруго е толкова тъжен, че обичам да чета книги, в които се разказва за красиви и богати хора.“
ЛУДНИЦАТА ИДВА НА ПОСЕЩЕНИЕ
Сестрата на мой приятел получи силно нервно разстройство и трябваше до постъпи в една от софийските болници. Моят приятел отиваше редовно в часовете за посетители, за да види сестра си, като смяташе, че по този начин изпълнява братския си дълг. Но след време той ми каза, че, изненадващо за него, сестра му започнала да го посреща с все по-голяма неприязън, като че не й било никак приятно да го вижда. Той забелязал, че и другите посетители също били посрещани от техните болни близки и роднини с подобна неприязън. Разбира се, всичко това те отдавали на „болестта“. Малко по-късно сестра му го помолила да не идва повече, защото не можела да понася никакви посещения. А някои от другите пациенти изобщо отказвали да излязат от стаите си. Моят приятел бил много огорчен и продължил все пак да отива в приемните часове. Но една неделна вечер пристигна у дома много развълнуван и ми разказа следната история:
Той отишъл на обичайното свиждане от 2 до 4 часа следобед. Ала когато пристигнал в болницата, заварил пълна паника. И близките на болните, и болничният персонал били смаяни да открият, че цялото отделение от пациенти изчезнало безследно. Никой нито от персонала, нито от пазачите забелязал бягството. По-късно се разбрало, че един от пациентите, който бил автобусен шофьор, излязъл тайно и докарал автобуса си. Другите се измъкнали през кухненския вход, качили се на автобуса и заминали нанякъде, като оставили бележка:
„Ще се върнем, след като посетителите си отидат.“
Всички били силно разтревожени от цялата афера, толкова повече че някои от избягалите пациенти били съвсем зле с нервите. Моят приятел и другите посетители се замислили къде болните биха могли да отидат. В това време дошла някаква жена и му казала, че съвсем наблизо, до Панчарево, те имали голяма вила и може би братовчедка й, която била една от пациентките, е отвела групата там. Двамата веднага се качили на колата на моя приятел и отишли във вилата. Още отдалеч съгледали автобуса, който бил паркиран зад вилата. Когато влезли вътре, заварили странна картина. Всички болни, както били с халатите и пижамите си, били насядали в хола на вилата, а всред тях се разигравало истинско театрално представление. Неколцина от самите болни изнасяли нещо като импровизирана пиеса, в която имитирали своите роднини посетители. Застанал незабелязан отзад, моят приятел с голямо неудобство видял толкова добре познатите му сцени на посещението в психиатрията, които болните с жестока ирония осмивали. Отначало „актьорите“, имитирайки походки и жестове, произнасяли думите, които вероятно са били чули от техните посетители. Но постепенно всички в хола, около трийсет души, се присъединили към представлението, възпроизвеждайки фразите, с които външният свят идвал да ги посещава. Получила се някаква какофония от дълги, безсмислени, отегчителни поредици от думи.
„Данчо — имитирала някаква болна своя вуйчо — си направи оградата. Ама една такава висока ограда, та всички му завиждат… А пък Кольо, братовчед ти ма, си купи нов москвич в бежово. И като гледаш, костюмът му бежов, обувките му бежови, връзката му бежова, че и автомобилът му бежов… А пък Пешо си изкара паспорт за Югославия и другата седмица тръгват…, та ме питаха какво да ти донесат… и всички те поздравяват, всички…“