„Изпразнило се е яйцето, изпразнила се е къщата, изпразнила се е кесията, изпразнил се е животът!“ — нареждаше баба ми.
Как да обясня на чужденците магията на тази фантастична Страстна седмица, която внасяше толкова много живот и въображение в нашия детски свят. Как да ги накарам да почувствуват тази фантастична смесица от прастари обичаи, поверия, суеверия, поличби, които идваха от вековната българска вяра, че човек не е самотен беглец от маймунско стадо, че не е обречен роб на по-силни от него, а в живота и делата му има вложен колкото загадъчен, толкова и надежден висш смисъл.
Този смисъл повеляваше на жените да не работят през Страстната сряда. Никой не можеше да накара баба ми и по-възрастните жени да пипнат каква да е домашна работа, защото щели да загубят умението си. Това, изглежда, беше единственият ден в годината, когато те можеха да скръстят ръце, да приказват цял ден и да ходят на черква. Когато попитах баба ми откъде идва този обичай, тъй като той не следваше от църковните традиции, тя ми каза, че го знаела от нейната баба…
Велики четвъртък беше денят за отдих на мъжете. Добитъкът не биваше да се впряга за каквото и да е. Иначе щеше да падне градушка. Но Велики четвъртък за нас, децата, си оставаше чудесният и единствен ден в годината за боядисване на яйцата. През трийсетте години и по време на войната на много места боядисването на яйцата не беше просто потапяне в памучна боя, а се превърна в цяло изкуство. Майка ми и жените от махалата се състезаваха коя от тях да боядиса и нашари по-красиво яйцата. В онези години някой измисли прибавянето на олио към боята, след което яйцето се завърташе и се оцветяваше по най-фантастичен начин. Други рисуваха яйцата с восък. Трети използуваха разни лепенки. И когато човек влезеше в нечий дом, виждаше в средата на масата кошничка, пълна с яйца, оцветени като пеперуди. Но това беше донякъде градска измислица. Селяните боядисваха яйцата в прости и ясни цветове и винаги в грамадни количества, защото в нашия край, шопския, се вярваше, че трябва да се ядат яйца от Великден до Спасовден — цели 50 дни.
Моите връстници, които познават шопския край по Великден, не могат да не помнят едно странно явление. След Великден над вратите на обори, кошари, пък дори и къщи се виждаха залепени пресни говежди лайна, в които се затъкваха черупките от изядените яйца. Хората вярваха, че това е магия срещу болести. В същото време други стрити черупки се слагаха в храната на добитъка, кокошките и дори в кваса. Пак на Велики четвъртък в повечето селски домове се приготвяше великденският кравай, който представляваше изплетено като венец тесто със забодено в средата цяло яйце. Бил съм на много Великдени в Граовския край и Пернишко и всеки път ни е поднасян този кравай с яйце в средата. И това беше преди царството на козунаците.
Когато говоря за козунаците, искам да кажа, че по онова време те бяха нещо много по-различно от безвкусните, глетави тестени произведения, които днешните държавни хлебозаводи произвеждат когато им скимне. Правенето на козунаци по онова време беше доведено до същото изкуство, както и боядисването на яйцата.
Денят за тази нова традиция беше петък. Горките домакини. Те ставаха малко след полунощ, за да замесят козунаците в огромни нощви. Това беше тежка физическа работа, която изцеждаше силите на жените. Именно от месенето зависеше качеството на козунака. Майка ми казваше, че нямало по-изтощителна работа от месенето на козунаци. Всеки Велики петък от моето детство и младост е напоен с тая омайваща, апетитна до премаляване, най-ароматна миризма на козунаци. И тъй като изпичането имаше голямо значение, обикновено ставаше във фурните, и ние, всички деца, бяхме мобилизирани да носим тавите до бай Христо фурнаджията. Повърхността на козунаците беше обилно украсена с бадеми, понякога малко захар, а вътре беше пълно със стафиди. След като години вече трябва да ям разните английски пудинги и кейкове, мога с чисто сърце да кажа, че те са далече-далече от истинските български козунаци. Един възрастен грък, мой приятел, който е бил в България преди войната, ми каза: