„Единственото място, Георги, където човек можеше да яде хубав козунак, беше България.“
Козунакът не беше козунак, ако не бухнеше поне една педя. И когато се разчупваше, беше нежен като свила.
„Козунакът — казваше баба ми — не се реже с нож, а се чупи. Иначе му отрязваш вкуса!“
Козунаците траеха дълго време. Понякога чак до Петровден. И един от чаровните трикове на нашите баби беше, че когато ние, децата, смятахме, че по земята не е останала ни троха козунак, те ни повикваха, разтваряха някакъв стар месал и казваха:
„Хапни си, това е последното парче козунак!“
Но за наше най-голямо неудоволствие до Великден не ни се разрешаваше дори да го вкусим. Баба ми твърдеше, че онзи, който хапне козунак преди Възкресение, ще го боли стомахът цяла година. Тя изричаше това предупреждение с категоричния и мистериозен глас на доктор, така че и най-дръзките от нас не се решаваха да опитат.
През целия Разпети петък до обяд в събота не трябваше да се яде нищо. Това беше принудителна гладна стачка от около 40 часа, която ние, децата, отказвахме да приемем въпреки убедителните доводи на възрастните, че това постене щяло да ни направи по-силни.
През цялата Страстна седмица се ходеше редовно на черква. Пеех в детския хор на черквата, който във великденските служби се съединяваше с хора на възрастните, някои от които бяха професионални хористи. В паметта ми стои жива картината на полумрака в църквата, гологлавото множество, кротко и богомолно запълнило всяко място между внушителните стенописи и златните рамки на иконите, осветявано от живата светлина на свещите. Отгоре, от балкона, където бяхме ние, хористите, всичко изглеждаше много красиво и внушително. После слушах пискливия си глас да звучи в река от гласове, да се разтваря и изчезва в нея, като че аз преставах да бъда аз, а се сливах с всички други в голямо, силно и топло цяло…
„На река Вавилонская“ се пееше всеки Велики четвъртък и беше моята любима служба, при която ме обземаше такова вълнение, че изпитвах желание да скоча от балкона… Все пак беше доста високо.
За мен поне църковната българска музика е най-силната и разтърсваща музика, която някога съм чул. Може би защото в нея имаше всичко, което така много ни беше необходимо — сила, вяра, любов, съчувствие, успокоение, разбиране, мъдрост, пространство; На Разпети петък вечерта пред нас беше живописната сцена на провирането под разпятието. Хора от всички възрасти и деца коленичеха и преминаваха под плащеницата, докато нашият хор продължаваше да пее.
От всички служби през годината най-внушителна беше голямата великденска служба в събота вечерта. Тогава църковният двор се оказваше тесен да побере хората. Всички носехме червени яйца, за да се чукнем след думите „Христос возкресе!“. Мисля, че от руската църква в София излезе обичаят хората да се целуват навръх Великден. Но този чужд обичай, изглежда, намери твърде бързо български последователи, защото никъде не съм виждал по-масово целуване, отколкото на площад „Александър Невски“, и то в по-нови времена.
Но с площад „Александър Невски“ и със самата черква са свързани съвсем пресни и неприятни спомени. В продължение на години там можах да наблюдавам всеки Великден неизбежното сблъскване между една груба външна политическа власт и едно трайно, естествено вътрешно чувство. Вярващи и невярващи се стичаха там, за да зачетат вулгарно отхвърлената традиция, за да покажат, че въпреки историческите превратности тази традиция си оставаше съществена част от българския народен дух, който не може да бъде командван нито от чужди идеологии, нито от чужди наемници. Хората пристигаха със свещи и с желанието да се поздравят и целунат. Милицията пристигаше с коне, със заредени автомати и с желанието да бие. Връх на всичко беше скандалната провокация, организирана от млади, слепи агенти на властта, които нападнаха свещеническото шествие в най-тържествения миг… само за да прогонят кротките богомолски маси от площада… Крайният резултат беше точно обратен. Много наивна и жалка е онази власт, която си въобразява, че с календарни интриги, атеистична пропаганда и милиционерски кордони може да задуши онова, което просъществува 500 робски години.
Пак на този площад чух едно дете да пита майка си:
„Мамо, само бог ли може да възкръсва? Дяволът не възкръсва ли?“
„Не — отвърна майката, — дяволът не може да възкръсне, защото никога не е бил разпъван!…“
И ако цялата Страстна седмица ни зареждаше с вълнения и все по-нетърпеливо очакване, Великден идваше с пълната си тържественост, веселие и, разбира се, голямо ядене. Каква радост беше да се чукаме с яйца, за да можем накрая да обявим, че най-силният от нас беше онзи, който останеше със здраво яйце.