Спомените за самия Великден ме водят през слънчеви поляни, през блеснала селска кал, кучета, великденски люлки по дърветата и маса роднини и приятели, у които трябваше да се ходи, за да се занесат червени яйца, козунак, вино и други работи. Това бяха добри и сърдечни българи, които живееха в своята добра и сърдечна България.
Днес си мисля, че истинският български Великден не беше само празник на общението на хората с бога, но беше преди всичко празник на общението на хората с хората.
Иска ми се да седна и да напиша книга за най-хубавото, което времето и пространството са отдалечили от мен. Книга за онези моменти, които паметта пази с нежност и ревност и които тя щедро ми подарява при щастливи поводи. И голяма глава от тази книга би се казвала ВЕЛИКДЕН.
БЪЛГАРИ ОТ НОВО ВРЕМЕ
В тази част от моите задочни репортажи искам да разкажа за онези българи — известни, малко известни и почти неизвестни, които са оставили у мен толкова трайни впечатления, че времето не само не е успяло да ги изличи от паметта ми, но напротив, свързало ги е още по-тясно с моя сегашен живот.
Често пъти, когато ежедневието ме изненада с озадачаващата странност или събитията на деня родят интересни образи, в паметта ми откликва някакво ехо, което ме води при добре запомнено лице, добре запомнен характер и незабравена реч.
НИКИФОР
Обичах хижа „Богдан“ и цялата й околност. Хижата се намираше всред буковото било на Средногорието, съвсем близо до самия връх Богдан. В ония години, краят на петдесетте и началото на шейсетте, това беше малка, полусхлупена сграда, без електричество, без телефон, без милиционерска книга и без път до нея. Беше на около два часа път от Копривщица, като човек се изкачваше отначало по дълбоко врязани коларски пътища, а после по стръмни пътеки. Последната част от пътя бяха тези чудни високопланински ливади, където все още пъплеха каракачански стада — последни останки от невинността и наивността на погребано минало. Вековната букова гора около хижата бързо оре-дяваше от безмилостната сеч на макодаковци и само след няколко години и тя щеше да бъде погребан спомен. Всред гората имаше скали, заобиколени от широк пояс здравец. Може би най-хубавия и най-уханния здравец, който съм видял. Тези скали според легендата са били скривалището на Детелин Войвода и се говореше, че вътре някъде има заровено имане. Това беше причината от време на време, нощем и тайно, да се промъкват иманяри, които за кой ли пореден път в живота си се опитваха да открият неоткритото и вероятно неоткриваемо съкровище.
През лятото всяка неделя народ плъзваше по цялото било, оставяйки след това из ливадите и из гората купища празни консервени кутии, смачкани стари вестници и всякаква смет. Но през зимата обикновено падаше сняг — истинският, дълбок сняг, който зариваше всички пътища и пътеки и хижата оставаше забравена в бялата самота. За всеки, който обичаше уединението и красотата, това бяха благословени студени дни. Снегът блестеше с неземна белота и небето беше по-чисто от всеки път, вечер зайци играеха по поляните, при лошо време се чуваше вълчи вой и хищниците идваха съвсем близо до хижата. Това всъщност беше най-хубавото време човек да прекара на хижа „Богдан“. Вътре имаше само две стаи с дървени нари и тежки вмирисани дюшеци. Имаше и малка кухничка със зидана печка. До печката беше леглото на пазача и единствения обитател на хижата, бай Луко — слабичък куц инвалид от войната, който по някакви мистериозни причини бе предпочел да се уедини в хижата, вместо да живее със семейството си в Копривщица. Няколко зими подред прекарвах доста време на хижа „Богдан“ в компанията на бай Луко и обикновено бяхме сами. Нямахме радио, никога не поискахме да ни донесат вестници и по този начин между нас и онова, което ставаше по света, нямаше никаква връзка. Единствените ни гости бяха секачите, които при лошо време също изчезваха. В тези къси студени дни и в дългите вечери ние седяхме край печката и водехме някакви бавни, разпокъсани разговори за какво ли не. Бай Луко ми разказваше спомени от войната и проявяваше огромна чувствителност към несправедливостите в живота, защото смяташе, че е жертва на голяма обществена неправда. По причини, които никога не разбрах, властта го беше преследвала и неговото уединение беше по принуда. Горе-долу по такова време при нас се появи за по-постоянно един от дърварите. Още първия път, когато го видях, лицето му, цялата му фигура, движенията му ми направиха силно впечатление. Той беше възвисок, доста сух, но с онази естествена и много здрава сухота. Лицето му беше някак грозновато, недоправено, като че природата не бе имала време да го измайстори — със силно изпъкнали челюсти, едри очни ябълки и дълго плоско чело. Очите му бяха големи, кадифени и сякаш винаги забулени в мъгла, като че той беше унесен в съзерцаване на свой собствен свят. Ръцете му бяха много дълги, с огромни длани, с посечени пръсти и изкривени нокти. Той се движеше тромаво, но със забележително чувство за сигурност, като че нищо на този свят не можеше да избяга, нищо не можеше да го изненада, нито да го уплаши.