„Не, ти не си избягал от клюките и разните там лоши работи, защото на мене ми се чини, че ти ги обичаш и клюките, и лошите работи. Ти не си избягал, защото си по-честен или пък по-докачлив от другите, нито пък защото си по-герой, та да кажеш: аз мога без вас… Като те гледам, мисля си, че ТИ СИ ИЗБЯГАЛ, ЗАЩОТО НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ… Ти утре — вдругиден ще побегнеш и оттука, после ще побегнеш и оттам, където вече си побегнал… НА ТЕБЕ ОРИСИЯТА ТИ Е ДА НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ. А пък аз съм точно наопаки… хванал съм се за жената, за децата и за гората и не се пущам! Някой път искам да се пусна, ама не се пущам… Виждаш ли как са работите — ти не можеш да живееш като мене и аз не мога да живея като тебе… и затова приказката между нас върви…“
Друг път разговорът се обърна в обществена посока. Нямах никаква представа какво беше политическото верую на Никифор и дали изобщо имаше такова верую. За разлика от огромното мнозинство хора, които човек можеше да идентифицира често пъти преди още да са си отворили устата, Никифор беше пълна енигма. Фактически единственото му отношение към властите беше изразено в отношението му към техния бригадир.
„Моят началник!“ — каза той за него пак с характерната щастлива ирония, като че беше ясно от само себе си, че между думите „моят“ и „началник“ имаше пълна несъвместимост.
„Моят началник — разказа той — много обича да е началник! И ако му вземат началничеството, може да умре сиромахът! Ами той си няма нищо друго, за което да се хване! Виж, аз си имам жената, децата, гората, а той си няма нищо!“
Тогава аз му разказах, че има много хора, които страдаха от разни началници, че някои бяха стигнали до доста отчаяно състояние, че изобщо властта се използваше от едни хора, за да причиняват страдания на други хора.
— И какво правят тия, дето страдат? — внезапно ме попита той.
— Ами какво правят… нищо… страдат… — смотолевих аз.
— Страдат, защото искат да страдат! — изтърси кротко Никифор и продължи: — Моят началник, например, някой път започне да си прескача сянката, развика се, кара ни да работим това, дето не е за работа, и все гледа да покаже, че е нещо повече от нас… Е, добре де… ама аз не се засягам, защото и аз знам, и другите знаем какво е той… Е, как можеш да страдаш от нещо, което е под тебе… Ами защо ще страдаш, ако някой е глупак или пък те лъже или те мами… Ами ти го знаеш, ти си държиш на твоето и вървиш натам, накъдето си тръгнал, без да ти мига окото… тука няма място да стоиш и да страдаш… На мене все ми се струва, че страдат тия, дето ги е страх… и като страдат, един вид се оправдават… Пък други, като Луко например, дето няма за какво да страдат, седят тука и си измислят страдание…
— Не е така! — възразих аз. — В живота често пъти ти се случват работи, които те карат да страдаш! Ами страданието е човешка работа!
— Ти не ме разбра — отвърна Никифор. — Аз не ти казах, че не страдам, аз само ти казах, че не страдам, когато някой отвънка иска да ме накара да страдам. В живота има много мъка и човек трябва да живее с нея, но има и такива неприятни работи, дето някои ги приемат и се мъчат, а други ги отрязват като с нож…!
— Ти рязал ли си с нож мъката си? — попитах го провокационно.
— И още как! — отвърна той. — И затова не са ми симпатични тия, дето все страдат, пък не правят нищо, за да не страдат!
Той се замисли за миг, после поклати глава и добави:
— Ти сигурно ще ме попиташ трябва ли да помогнем на тия, дето страдат. А пък аз ще ти кажа — как можеш да помогнеш на човек, който си обича страданието! Защото, ако не го обичаше, той сам щеше да си тури нещата в ред! Когато някой от нашите се оплаква, че му дали тъпа брадва, аз му се чудя. Ами, викам, иди я наточи, какво мърмориш! Или пък иди удари началника по главата! А той синковецът нищо не прави, драго му е да се оплаче…
— А ти никога ли не си се оплаквал? — попитах.
— Не! — отвърна твърдо Никифор. — Когато дойде нещо за оплакване, аз си се оправям! Че какъв човек ще съм, ако не се оправя!
— Да, но има работи, които не можеш да оправиш! — забелязах.
— Какъв смисъл има тогава да се оплакваш! — възкликна той.
— Ти какво би направил в такъв случай! — го запитах.
Той отново се замисли, после започна да почиства ботушите си и накрая каза:
— Има три начина… първо, да се направиш, че не забелязваш мръсотията. Второ, да приемеш, че без това не може и да гледаш поне да не те изцапа, и трето… да вземеш лопатата, че да изринеш тия, дето я правят… Нищо не става с оплакване!
Той изглеждаше напълно уверен в това, което казваше, и аз инстинктивно му завидях на чувството за сигурност.