Безусловно той беше най-дисциплинираният пациент на болницата. Спазваше режима с абсолютна педантичност, взимаше лекарствата си на секундата и изяждаше отвратителната болнична храна докрай. Беше невъзможно да разговаряш с него във време, определено за спане, нито пък да го задържиш в стаята, когато бяха предписани разходки. И тъкмо тук забелязах нещо, с което той ярко се отличаваше от другите. Това беше отношението му към дисциплината, към реда. Ако за всеки друг болничният ред и изобщо режимът представляваха бреме и изискваха усилия, за да се спазват, за капитана те бяха източник на своеобразно щастие. Той наистина беше щастлив да изпълнява предписанията и вероятно щеше да бъде много нещастен, ако не му предписваха нищо. Всеки може да си представи как погледна той на моята недисциплинираност.
— Ние — каза ми той с тона на класен наставник — сме изпратени тук от народа, за да се лекуваме! Народът плаща, за да се лекуваме! И нашата единствена задача е да оздравеем колкото може по-скоро!
Гледайки това силно и здраво тяло, аз си мислех колко несправедлива беше съдбата, защото го беше дала на този квадратен тип, а в същото време беше определила разкапано тяло на толкова умния, толкова проницателен и чувствителен човек, какъвто беше Борис.
Очаквах, че капитанът ще продължи да разговаря с мен с всички очеркови клишета, които той старателно заучаваше всяка сутрин от партийния вестник. Но постепенно между нас започнаха да се завързват разговори, в които клишетата отидоха на заден план и капитанът ми разказа нещо от своя живот. Взел участие в пиринските акции срещу бунтовници, бил по границата и се сражавал два пъти с диверсанти, после бил в специална школа, която завършил с отличие, и министърът на вътрешните работи лично го наградил. Най-голямата му чест била да служи като охрана на министър-председателя.
— Добре — казах аз, — приятна ли ти е тая професия?
— Разбира се — отвърна той с някакво недоумение. — Приятно ми е да съм това, което съм!
— Никога ли не ти се е искало да вършиш нещо друго?
— Не! — каза капитанът. — Защо трябва да работя нещо друго, като тука ми е мястото!… Е, като млад опитвах… дърводелство, бояджия даже бях…, но не можеш да сравниш нищо с милицията, с армията!
— Какво толкова му е хубавото — властта ли, парите ли? — продължих да разпитвам.
Той са засмя:
— Не бе, Марков! Хич не си мисли, че заради парите или заради властта. Нито парите са много, нито властта е голяма!
— Е, тогава какво ти харесва в служенето? Капитанът се замисли и после буквално каза:
— Служи ми се! Разбираш ли, служи ми се! Както на птицата й се лети, както на кучето му се гони дивеч, както когато човек върши нещо, за което е призван… КОГАТО СЛУЖА, АЗ СЪМ СИ АЗ…!
— Ти си си ти? — пародирах аз.
— Да — отвърна невинно и искрено той. — Когато служа, всичко ми е на място!
— И си щастлив?
— Ами разбира се!
— И когато блъскаш нощно време из дъжд и студ, и когато те вдигат по тревога, и когато арестуваш някакви хора или влизаш някъде, където всички те мразят… — изредих аз.
— Защо не! — каза той. — Това е част от службата!
— Хубаво, ама ти не служиш на себе си! — провокационно попитах. — Служиш на някой друг, на държавата, на партията, на твоя командир.
Бях сигурен, че отговорът щеше да бъде клише от рода на „партията, това съм аз“.
Капитанът ме изненада:
— Нищо подобно, Марков! — каза той с присмех, зад който за първи път долових дълбоко убеждение. — Грешката на всички като тебе е, че мерят хората по себе си. Всички сантиментални чешити, които от сантименталност или от глупост, ако щеш, не искат да признаят, че има и ПО-ДРУГИ ХОРА, от ПО-ДРУГО тесто! Ако искаш да знаеш истината, АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ! Запомни го това! Партията, държавата, моят командир са само повод. Нищо повече. В действителност АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ. Помисли малко по-сериозно, и ще разбереш какво ти говоря!
Това обяснение съвсем ме смая. Почти всички подобни служители, които познавах, искрено или неискрено говореха за службата си като за тежест, като нещо, което с удоволствие биха захвърлили, ако можеха да се препитават другояче. Стори ми се, че на моите провокативни въпроси капитанът отвръщаше с още по-голяма провокация.