— Чакай малко! — казах на този щастлив служител. — Какво точно правиш, когато служиш?
— Изпълнявам! — отвърна веднага той.
— Чуждата воля! — наблегнах аз.
— Ама ти не разбра ли, че това няма никакво значение! — пак се изсмя той. — Чия е волята, това е важно за сантиментални и честолюбиви хора. Произходът на волята мен не ме интересува, защото мое е нещо много по-важно — изпълнението! В книжките пишат „процесът на изпълнението“. Този процес е мой процес! Кой ме е пратил на акция, защо ме е пратил, какви съображения стоят зад това — не ме интересува! Самата акция е моя! Там съм аз!
Почувствувах, че не бях в състояния да смеля нищо от това, което бях чул. Този партиен член дръзваше да постави нещата далече над партията, която той смяташе само за повод на неговите собствени прояви. Помислих си, че той или глупаво оригиналничеше, или пък не знаеше какво говори.
— От това, което казваш, човек може да си помисли, че на тебе ти е все едно кой ти е работодателят? — забелязах предпазливо.
Той махна с ръка снизходително:
— Очаквах да ме попиташ това! Не е все едно кой ми е работодателят, защото той е този, когото вече съм избрал! Аз съм избрал партията и с нея се разбираме отлично! Инициативата е нейна, изпълнението е мое!
— Но някога не ти ли се е случвало поне за миг да почувствуваш, че изпълняваш задължение, което не би желал да изпълниш?
— Никога! — отвърна капитанът. — Щом като знам, че нещо трябва да се направи, правя го. Няма никакво значение дали е лека работа или тежка работа. Аз съм там, за да свърша работата!
— Ами ако е станало грешка? — продължавах опитите си да го извадя от невъзможната му логика. — Ако, да кажем, са те изпратили да ликвидираш някого, а след това се разбере, че си ликвидирал невинен човек, тогава?
— Какво тогава? — сопна се той. — Все същото е. Дали човекът е виновен или невинен — няма нищо общо с мен. Аз си изпълнявам службата и моето изпълнение няма нищо общо с това дали нареждането е правилно или неправилно.
— И тебе не би те заболяло, че невинен човек е изгорял?
— Защо ще ме заболи. Грешката не е моя! — отвърна с все същия тон той.
— А кога би било твоя грешка?
— Ако, да кажем… лицето, което съм задържал, избяга…
— Някой някога избягал ли ти е?
С този въпрос можах да наблюдавам пълния триумф на лицето му. Той се извърна към мене, изгледа ме и с щастлива усмивка каза:
— Така, както ме виждаш, мислиш ли, че някой може да ми избяга! На мене никой никога не ми е избягал! Хайде да спим, че е време!
Той се обърна в леглото на другата си страна и веднага заспа, като че това беше част от службата му.
Не можах да мигна. Припомнях си за кой ли път отговорите му и те ми се виждаха все по-точни, все по-верни. Той беше казал това, което мислеше, това, в което вярваше. За миг си представих какво бяха вършили и какво бяха способни да вършат неговите здрави мускули, неговата желязна дисциплинираност… И ме втресе. Вдигнах се всред нощ и отидох в дежурната лекарска стая. Шефът на нашето отделение попълваше книжата си.
— Върнете ме обратно в стая 216! — настоях с някакъв болезнен глас. Лекарят ме погледна с тъжно добродушие:
— Извинявай — каза той, — мислех, че ще ти подействува насърчаващо!
ОРЕЛА
Малкото автобусче на Съюза на писателите, купено специално за литературни четения, се носи нагоре по пътя за Самоков. Вътре сме половин дузина пишещи братя и сестри. Отиваме да изпълним по някакъв повод писателските си и обществени задължения. Вече разказах как във връзка с партийни конгреси, тържествено честване на всевъзможни годишнини и разни текущи партийни кампании писателски групи тръгваха из страната, за да изнесат литературни четения пред училища, казарми, предприятия, отечественофронтовски организации и т.н. Колкото и различни да бяха заглавията на тия организирани инициативи (като „Писателите всред народа“, „Срещи с читателите“, „Празници на българското слово“, „Писателите при героите си“ и прочие) — сценариото винаги беше едно и също. Знаех, че ни чака сцена, върху която винаги имаше дълга маса, винаги покрита с тъмночервен плат. Върху масата винаги слагаха вази с цветя, а зад нея имаше столове според броя на гостуващите писатели. Някои от последните намираха цветята за особено полезни, тъй като можеха да крият лицата си зад тях и избегнат участта на двучасови мишени за неколкостотин чифта очи. Чувствувах, че имаше нещо много вулгарно в тази помпозна конфронтация — ние, писателите, зад червената маса срещу народа, насядал в салона. Вероятно единственото нещо, което обединяваше и нас, и слушателите ни, беше принудата. И ние, и те — всички бяхме принудени да вземем участие в този литературен маскарад…