Никога и не разбрах по какъв начин организаторите комплектуваха писателските групи, защото често пъти представлявахме невероятна смесица — хора, които не само нямаха общи професионални разбирания, но твърде често се мразеха и презираха от дъното на душите си.
Все пак, в групата, която пътува в автобусчето по посока на Самоков, сме горе-долу хора с неутрални отношения. Води ни Орела — Орлин Василев, който е и най-старият от всички. Само ние двамата сме белетристи. Останалите са поети. Между тях са двете поетеси Лиляна Стефанова и Людмила Исаева. Преди да се качим на автобусчето, Орлин ми каза:
„Поетите са само така, за украшение. Важното сме ние двамата с тебе. Ти избери нещо по-съвременно, а пък аз ще избера нещо от съпротивата.“
Това обяснение Орлин в някаква степен ми дължи, защото предишната година пак ние двамата с Емил Коралов и Любен Станев ходихме да четем на строежа на нефтопреработвателния завод край Бургас пред публика, съставена главно от трудоваци и бараби. Резултатът от четенето беше пълно фиаско. Половината от нашите слушатели — предполагаеми читатели, се напиха, а другата половина се разпиляха в тъмнината и накрая само могъщият глас на Орлин ехтеше в полупразната, полуспяща зала. Нещата, които прочетохме, бяха ужасни. Емил Коралов измъкна някаква досадна глава от свой роман за Септемврийското въстание, Орлин Василев им чете за някакъв пребит от полицията комунистически герой, а аз им четох един невъзможно лош разказ за подвига на оня, дето спаси парните котли в Калугерово. Единствен Любен Станев се опита да им говори за нещо, което би заинтересувало тези буйни, естествени мъжища — жените. Но вече беше късно да спечелим публиката.
„Негодници! — развика се тогава Орлин. — Те не искат литература, а жени и ракия!“
Тогава ми се стори, че протестът му беше полусърдит и че в действителност той някак им завиждаше.
С Орлин се знаехме отдавна, но фактически първият ми сериозен разговор с него беше по повод мой разказ във „Вечерни новини“. Той ме спря на улицата и безцеремонно ме попита:
— Абе колко ти платиха на тебе за разказа?
— Шейсет лева — отвърнах. По това време 60 лева бяха много добра цена за вестникарски разказ.
Орлин пламна:
— Слушай — викна ми той с такъв глас, че хората по цялата улица се обърнаха. — Ти и Радичков ще престанете да подбивате цената! Аз съм й казал на Вики (редакторката във „Вечерни новини“), че минимумът за къс разказ е сто лева! Сто лева и нито стотинка по-долу! Какви сте такива да не си знаете интереса, бе! Стотачката и разказ от писател с име! Иначе да си печатат…
Орлин Василев обичаше и използуваше с рядък ефект мръсни, вулгарни или доста неприлични думи.
Той имаше славата на страстен поклонник на парите. За него се разказваха много и най-невероятни истории за пари. Неговата стиснатост беше пословична. В Бургаския театър, откъдето изгря и където залезе славата на Орлин като драматург, се клеха пред мен в достоверността на следния анекдотичен случай:
Орлин бил в града за репетиции на пиесата му „Заровеното слънце“, която беше така добре заровена, че никой по-късно не можа да я изрови. На обед той отишъл в най-добрия ресторант по това време — „Интер“ — и си поръчал лакерда или лаврак на скара. И тъй като все още бяхме в невинните търговски времена, донесли му една огромна порция. В това време в ресторанта влязла актрисата, която изпълнявала или трябвало да изпълнява роля в Орлиновата пиеса. Почтително тя попитала дали може да седне при него и маститият писател, който държеше да показва кавалерско отношение към жените, я поканил. Докато тя прелиствала менюто, Орлин й казал:
— Вижте какво, другарко. Тая риба на мене ми е много. Искате ли да си я разделим?
Момичето щастливо приело. Но когато накрая дошъл келнерът със сметката, Орлин най-спокойно му казал:
— Ще ми пишеш само половин риба! Другата половина ще си я плати другарката!
Момичето останало втрещено. Все пак и тя е знаела, че по онова време Орлин беше най-богатият български писател, а актьорската заплата беше мизерно малка.
Орлин работи дълго време в драматургията в странно партньорство с Боян Дановски. Злите езици твърдяха, че пиесите на Орлин фактически били писани от Дановски, защото след като те се скараха и разделиха, Орлин не написа никаква пиеса. Но докато все още бяха заедно, двамата започнаха да работят и върху някакъв сценарий. За работно помещение им беше предоставен долният етаж от вилата на генерал Жеков край Княжево. На горния етаж аз работех върху научно-фантастичен сценарий. В няколко седмици, докато продължи нашето съжителство, отдолу долитаха цели Орлинови канонади. Той обвиняваше Дановски, че нямал чувство за реалност и че…