„Сега му е майката да се удари!“ — любим и често повтарян Орлинов израз.
От Орлиновите тиради съм запомнил няколко забележителни израза:
„Слушай какво ти казвам! Хич не е важно какъв е животът, важно е какво може да се изкара от него! Ти не ми говори бабини-деветини, а гледай как да се изкара парата!“
Когато двамата с Дановски се скараха завинаги, в София се говореше, че това станало не във връзка със сценария, а във връзка с това кой да плати билетите за трамвая.
Теориите на Орлин за писателското заплащане ми станаха още по-ясни, когато той и аз бяхме избрани за ръководство на нашата секция в съюза. Орлин беше председател, аз бях секретар. Орлин реши, че другите членове са „идиоти“ (което значеше непрактични хора), и главното ни внимание беше заето с проекти как да увеличим заплащането на писателския труд. Бях от много малкото хора, които някога са били канени в просторния нов апартамент на Орлин в комплекса „Заимов“, и вероятно единственият писател, който някога е бил почерпен от Орлин. Едно кафе. Във всички кръгове на софийската културна общественост репутацията на Орлин беше изключително лоша.
„Абе не е важно те какво мислят за мене, важното е аз какво мисля за тях!“ — повтаряше той в такива случаи.
Почти всички млади го ненавиждаха, защото под претекст, че отстоява партийността в литературата, той нанасяше удари, където му попадне. Двамата със Стоян Даскалов бяха известни с това, че информираха високопоставените си приятели от Централния комитет и Политбюро за било и не било. Особено силен беше гневът на Орлин срещу превода на западни автори, вноса на западни филми и пиеси. Орлин откриваше най-черни антипартийни грехове в автори като Хайнрих Бьол, обяви Камю за чиста идеологическа диверсия, ненавиждаше Сартр. Но зад всичко това не беше трудно да се долови, че причината за Орлиновата омраза не беше идеологическа, а финансова. Той неведнъж ми казваше, че от чуждопоклонничеството на режисьорите най-много губим ние, българските писатели. Губим постановки, губим хартия в издателствата, губим бюджет в киното…
Орлин никога не каза, че губим и в творческо отношение, защото хората можеха да ни сравняват. Той правеше изказванията си винаги с много силни думи, а ако започнеше с нисък тон, това означаваше, че накрая щеше да има барабанен огън.
„Минавам вчера покрай книжарницата и какво виждам… «Чужденецът» на Албер Камю… и до него какво… Хемингуей… и до Хемингуей… Фокнър… и се питам — това ли е нашата партийна литература, това ли са книгите, от които има нужда комунизмът, за тези книги ли плащат нашият народ и нашата партия?… Къде е, питам, истинската, комунистическата литература?“
Орлин пренебрегваше факта, че въпросните книги бяха капки в огромното идеологическо-пропагандно производство.
Слушайки го много пъти, имах най-ясното впечатление, че за него партия, комунизъм, социализъм, Съветски съюз — всичко беше бизнес. Дълбоко бях убеден, че той не само не вярваше, но и никога не беше вярвал в комунистическата идея. Самият той беше истинският, класически капиталист, който за парата беше готов на всичко. Той не беше и никак глупав, защото знаеше, че ние наоколо разбирахме представленията, които разиграваше, но тъй като имаше огромно самочувствие, това никак не го смущаваше. Той притежаваше твърде интересния навик да гледа хората право в очите. Колко пъти съм се опитвал да пробия този поглед на зеленикавите му ококорени очи. Нищо. Това беше стена, зад която не можеше да се проникне.
Орлин премина през няколко етапа на големи партийни милости и още по-големи немилости. По едно време той стана народен представител, директор на Народната библиотека и заемаше още две дузини важни длъжности.
„Това не е библиотека, а министерство! — казваше ми той тежко. — Аз трябва по право да съм министър!“
Изглежда, че след като литературната му дейност пресъхна съвсем, той се устреми към обществено-политическата. Но тук Орлин май не си разчете добре крачките и прояви удивителна за неговите способности глупост. В София разказваха, че при едно от своите посещения в Москва Орлин си издействувал среща с един от секретарите на ЦК на съветската комунистическа партия, струва ми се, Демичев. И разчитайки на някакво недоволство на руснаците от Тодор Живков, Орлин наклепал здравата своя покровител от София, като изкарал положението в България извънредно опасно и че Живков едва ли не прикривал контрареволюция. За доказателство Орлин привел факти от българската култура. Но той трябва наистина да е бил много самоуверен, за да дръзне да си въобрази, че руснаците ще разкарат Живков и ще сложат някой като него. Първото нещо, което от Москва сторили, е било да информират София за Орлиновата акция. В резултат той изгърмя от всички постове. Ала това много не го засегна. Няма да забравя, когато във Варна, в Дома на писателите, виждайки приближаващия се Тодор Живков, Орлин гръмогласно извика: