„Слушайте! — извиква той с пълен и почти страшен глас. — Това тука е поезия, а не е това, дето излиза от вашия фасул!“ — и внезапно забелязал, че в дъното някакво момиче продължава да разговаря, Орлин извисява още повече гласа си:
„Ей ти, моме, там, в кьошето! Я се обърни насам! Обърни се, де!… Кажи ми сега кого виждаш ти на сцената?“
Ние съзираме в полумрака смутено момиче, което мига на парцали. Тя не казва нищо.
„Виждаш — отговаря вместо нея Орлин — писатели! Поети! Хората на словото! Виждаш… Кирил и Методий!“
Това е незабравима картина. В секунда в салона е настъпила абсолютна тишина, всички до един са се извърнали и гледат смаяни този възпълен възрастен човек, с голяма глава, ококорени очи и таралежовска коса, който стои пред тях, разперил широко двете си ръце, като че държи в лявата свети Кирил, а в другата свети Методий. Това е апокалиптичен момент, когато едва ли някой би помислил, че зад думите и действията на комуниста, писателя, драматурга, общественика стои… радуилският боб.
ВЛАДО МУСАКОВ
Едва беше завършила войната, когато закриха немското училище в София и почти всички негови възпитаници бяха прехвърлени в нашата Първа мъжка гимназия. Тогава за пръв път срещнах в коридора слабичко момче с усмихнати женствени очи и неочакван, плътен, твърде възмъжал глас. Той винаги мъкнеше огромна адвокатска чанта, претъпкана с книги. И винаги бързаше. „Братче, имам точно четири минути и 18 секунди за тебе! Прощавай, трябва да се изпарявам!“ — казваше той извинително, но по такъв начин, че дори и най-чувствителните маниаци между нас не можеха да тълкуват това като пренебрежение.
Това беше Владо Мусаков, син на обречения на забрава писател Илия Мусаков. Творчеството на баща му ми беше добре познато от романите, отпечатани в библиотека „ЗАВЕТИ“. Но когато ги четях, никога не ми беше дошло наум, че Илия Мусаков бил представител на фашистката литература и че върху неговото писателско поприще съвременните властелини щяха да сложат дебел кръст.
Но самият Владо, изглежда, предчувствуваше тежките времена, които настъпваха за него и семейството му, и се подготвяше за тях. Може би единствен от всичките ми съученици той притежаваше твърде ясен, практичен ум и съответствуваща огромна работоспособност. Плюс желязна дисциплина.
„До какъвто и идиотски строй да стигнем, винаги ще има нужда от хора, които умеят да работят! — казваше тогава един от нашите приятели. — Така че единственото, с което можем да си пробием път, е работата!“
Владо напълно споделяше това разбиране. Работата, огромната непосилна работа, с най-добри резултати щеше да остане единственото му средство, чрез което в течение на години той щеше да се бори срещу политическото проклятие, тегнещо върху него и семейството му. По-късно в производството щях да видя мнозина Владовци, които работеха до пълно изтощение, за да доказват, че не са врагове на режима. Щях да чуя и забележителната фраза на един от моите директори:
„Днес у нас работят истински само враговете, а не нашите!“ Едва завършили гимназия, и Владо изчезна. Вече знаехме, че са изселени и че той няма право нито да живее, нито да стъпва в София. Мина доста време, когато една вечер наш съученик ми каза, че иска да ме заведе при някого, но не бива да казвам никому. Отидохме в една къща, непосредствено зад сградата на Радио София. Кого да видя — Владо. Още по-слаб и измършавял, със зачервени от умората очи, но все така усмихнат и дружелюбен:
„Гоше — каза сърдечно той, — не ми се сърди, но имам за вас точно 32 минути!“
Оказа се, че той живееше напълно нелегално в тази квартира и се опитваше да си пробие път като преводач от немски. Работеше при твърде мистериозни обстоятелства и едва ли изкарваше хляба си. Отгоре на всичко трябваше да се грижи за семейството си, останало без никакви средства. Но той не се оплака. Мисля, че той беше единственият човек, когото никога не чух да се оплаква.
В тази стая видях пред себе си възмъжало момче, решено да си пробие път въпреки най-обременяващите обстоятелства. Много години Владо трябваше да живее в София като подземен софиянец. Стигна се до доста парадоксално положение — дори когато преводите му бяха едни от най-популярните в страната, когато издателствата го отрупваха с работа, милицията не му разрешаваше да остане в София. Той трябваше да се крие, да мени квартири, да спи при приятели, да пътува често в провинцията при баща си и сестра си. Безсмислената революционна бдителност на режима от партийни търтеи причини огромни мъки на този чудесен човек, който при това никога не ги беше мразил.