Помня ден, в който Владо не беше ял от два дни, и след като ядохме по две двойни шкембе-чорби, Буби Радев ни покани да ни черпи с боза. Горкият Владо изпи точно два литра боза и му стана лошо.
Когато в началото на петдесетте години туберкулозата ме натисна здравата и нищо не можеше да ми помогне в болницата, чухме за ново лекарство — римифон. В България никой още не беше го виждал. Тогава Владо по своя инициатива писа на Ерих Кестнер, разказвайки му моето положение. Почти незабавно Кестнер ни изпрати три големи флакона с римифон заедно с няколко насърчителни думи. Може би, ако съм все още жив, дължа това в голяма степен на Кестнеровия римифон, получен чрез Владо.
Постепенно, след години изтощителен труд, той се наложи като едно от първите имена между нашите преводачи. Когато политическият климат омекна, Владо успя да получи работа в „Литературни новини“, където беше заедно с Радой Ралин. Той беше в постоянен възторг от Радой и всички неписани епиграми на Радой ги чувах най-напред от Владо. Но „Литературни новини“ беше прицелна точка на всички яростни догматици начело с Тодор Павлов. И когато избухна, скандалът след стиховете на Атанас Славов, ние знаехме, че наскоро и Радой, и Владо трябваше да си търсят друга работа.
После, след огромни усилия на всички приятели, той можа да влезе в постоянната редакция на Българската енциклопедия, откъдето идваше толкова скъпоценната заплата.
У малцина мои съвременници съм наблюдавал такава детска и чиста любов към България. Владо никога не беше се удрял по гърдите (както правят мнозина добре платени съвременни патриоти), никога не беше казвал ония невъзможно фалшиви патриотарски лозунги, нито някога беше свързвал България с победа във футболен мач.
Това беше неизказана, съзерцателна любов към речта, история, обичаи и природа. Той беше в плен на Средногорието. Любимият му град беше Копривщица, където той живееше в старата дървена къща на някаква бабичка, за да се наслаждава на някогашната изкусна дърворезба. Той се чувствуваше щастлив да броди в старите гробища, да стои край паметника на Дебеляновата майка, да тълкува мъдрите думи, изписани върху надгробните плочи. Благодарение на Владо можах да се запозная с много интересни хора по тия краища, някои от които станаха прототипове на мои герои.
В продължение на много години той не смееше дори да мечтае, че някога ще го пуснат да отиде в страните, чиито език говореше и чиято литература превеждаше на български. Утешавах го, като му казвах, че Паустовски беше написал най-хубавите си разкази за Париж и Франция, без някога да му бяха разрешили да отиде във Франция. Накрая късметът на Владо проработи. И тъкмо когато най-неумолимата болест на нашия век обхващаше в смъртна прегръдка тялото му, той замина за Западна Германия и Англия. Той се срещна с Хайнрих Бьол и после ни разказваше надълго и нашироко впечатленията си от големия германски писател. И Кестнер, и Бьол го бяха приели много топло. Но в Англия той беше прекарал мизерни дни. Такива социалистически пътешественици като него не получаваха тлъсти държавни командировки и дори биваха лишавани от елементарна валута. Затова винаги ще помня този кошмарен разказ на Владо, който беше скитал мъртвогладен из Хайд Парк, докато намерил някаква захвърлена торта и благославял небето, че му се е притекло на помощ. И днес всеки път, когато прекосявам Хайд Парк, си мисля за тази торта, която вероятно беше последната милост, оказана му от природата. Той се завърна ентусиазиран, силно възбуден от всичко, което беше видял… и много болен.
Във връзка със завръщането му някои много правоверни другари изказаха учудването си, че Владо изобщо се беше върнал. Казах му това. Той се усмихна и отвърна:
„И да ми се е искало да не се връщам, не можех. Най-малко не можех да натопя човека, който ми беше гарантирал за паспорта!“
Това беше той, живеещ все още с чистата почтеност на старите българи. Освен това той смяташе за част, и то неделима част от България, баща си, сестра си и гроба на майка си.
Той трябваше спешно да бъде подложен на операция от тумор в мозъка. В началото операцията изглеждаше невероятно сполучлива и сякаш късметът му беше проработил. Владо излезе от болницата с вече готов спартански режим и с цяла дузина книги за превеждане. Междувременно, след несполуката на първия му брак, той се ожени втори път. И тъкмо когато всичко изглежда отиваше на добре, появиха се отново злокобните признаци на тумора. Този път нищо не можеше да го спаси. Докато той агонизираше, му се роди дете, първото му дете. Но той никога не се върна в съзнание, за да разбере, че е баща.