Тия думи наново натъжиха Станчо. Очите му, тъмните му страдалчески очи, веднага се наляха и клепките му леко се оросиха.
— Ех, бабо — рече с въздишка той, — по-добре е било аз да съм такова, не тя …
— Е, по-добре би било, баби, по-добре, ама божа работа! Дечица без баща по могат, а без майка … — рече да го утеши баба му.
Станчо извади кърпа из пояса и почна да си трие носа и очите.
— Ти не плачи, баби! Прежали Божана, па си намери къщница — така се не живее.
— Не мога намери аз като нея — отговори Станчо и навири палурчето.
— Знам, баби, знам — простичьк си си, та мъчно ще си намериш — жените са издирвачки. А за работа, работиш като волец. У, баби, какъв си се укирливил!
Станчо погледна оръфаните мръсни ръкави на ризата си и въздъхна дълбоко.
— Ожалили сме те, куме — поде пак кумицата, която бе се залисала за малко с Пиомия калугерката. — И оня ден сме си говорили за теб с кумеца ти Димо. Думайте му, вика и той, думайте му, каже, да повтори, да не ходи така. Млад е още, вика.
— Е, млад съм зер — рече засрамено Станчо и изри увисналите си мустаци — Не съм млад вече, току…
Очите му пак се наляха Той навири палурчето.
Жени залисаха кумицата му, тъща му отиде нейде с баба попадия, и Станчо засгърча пак самин, като стожер, и безсмислено защура с блюда в ръка.
Всички го изглеждат съжалително. Мъж — тръгнал да разнася! Само така! Уж се попременил, постегнал, но все пак изглежда смешен с вехтите си чишири, които сам е прал и сам кърпил, като залепвал кръпките отвън. Две-три присмехулни булки го гледат лукаво, шепнат си нещо, подсмиват се и за миг — спомнят си, че е задушница — и пак правят тъжнч лица.
А дъжд ситен — дребен като прах непрестанно ръмоли и мокри дрехите, и студена влага прониква навсякъде.
Хората ту на групи, ту един по един почнаха да си отиват и да се губят като сенки в синята влажна мъгла. Сухата учителка намусено отведе настръхналите от студ деца, и гробищата полека-лека почнаха да пустеят. Станчо погледа, погледа, па уморено седна накамъните под черковната стряха и беззлобно заяде хляб и сирене.
Около него защура Стоилка, вдовицата на покойния Яначко говедаря. Дълга, дългообраза, кокалеста женица, русолява, със сиви очи, със стиснати широки уста, страхливо пазещи едри бели зъби, ала добра и грижлива къщница.
— Станчооо, пък теб съм забравила! — заговори на припев тя, като го съгледа. — Какво си? Децата какво ти правят, растат ли? — почна да го разпптва тя високо и отсечено, както говореше някога на своя малко глух Яначко.
Станчо прибра срамежливо дългите си крака, проломоти нещо през натъпканата си с хляб уста и подаде палурчето на Стоилка.
— Е, живеем и ние покрай другите, Стоилко. На, помени!
Тя го пое и му подаде нейното.
— То се видяло, току… Помени и ти, Станчо!
— Бог да ги прости покойниците, Стоилко, и живот и здраве да дава на живите! Ти какво правиш? Погаждаш ли се със самотията?
— Никому господ да не дава, Станчо!
Стоилка на два пъти яко си смръкна от Станчовата ракия.
— Да пази, да пази, ама нас не опази, Стоилко.
— Е, не можа — хвала му, тамо нему.
— Едната кукувица ни закука, Стоилко — вьздъхна Станчо и се замисли.
— Едната ни закука, Станчо — въздъхна Стоилка.
Мъглата ставаше по-гъста, по-тъмна и по-влажна.
Станчо и Стоилка седеше на камьните, със забити в земята погледи, мълчеха и мислеха.
— Мъчно е така, Стоилко — рече по едно време Станчо, без да я погледне, и тъжно залюля глава.
— Мъчно — не, ами мъчно — отговори Стоилка, с очи устремени в земята, и вьздъхна. — Мисля, мисля, по цяла нощ мисля, па не знам…
— И аз много мисля, па се чудя какво да правя. Виждам, че не може така. Ще трябва да му се тури някой край. Повече зарад децата Да има кой да ги гледа. Човек загази ли, барем с двата крака да загази … Божана, горката, много ме ядосваше… Е-е, да знаеш какъв лук ми кълцаше на главата! Ама аз пак я обичам, с пръст не съм я докачил, що има една реч. Кой бие жена си — бие ангела си …
— Махни, Станчо, не думай, че… Какви ги има! Да я биеш, не, ами и земята под нея да не оставиш — рече Стоилка и се залюля и тежко като сухо дърво.
— Аз не съм от тях отговори Станчо. — Вярваш ли, че откак е умряла, половин човек съм станал! Мъчно ми е…
Станчо говореше от сърце и с жален глас. Очиге му овлажняха при наплива на тия спомени за Божана. Ракията бе поразвързала езика му.
— И моя Яначко беше добър, сиромахът, ама лека му пръст. Имала съм късмет, че се помина. Както беше я подкарал той, още една година да беше поживял, и щеше всичко да пропие — заговори Стоилка, като пазеше с ръка устата си, за да и се не видят големиге зъби. Нищо нямаше да остане, нищо, нищо! Децата щяха да ходят петимни за залък хляб.