Гийом наточи ножа си и се възползва от шума, за да измърмори:
— Добре де, хайде… Ще ми го заемеш, когато тя оздравее…
— Благодаря.
— Не ми благодари. Вместо това ще ти свия телевизора…
Франк Летафие кимна усмихнало.
Не каза нито дума повече. Готвенето му се стори по-дълго от обикновено. Трудно му беше да се концентрира, крещеше, когато главният готвач изпращаше отрязъците, и се стараеше да не се изгори. За малко да изпорти печенето на говеждите ребърца и не спря да се ругае наум. Мислеше за бъркотията, в която щеше да живее няколко седмици. И до този момент беше сложно да мисли за нея и да я посещава, когато бе здрава, а сега… Каква каша, по дяволите… Само това липсваше… Току-що си беше купил много скъп мотор с дълъг като ръката му кредит и се бе обвързал с много извънредна работа, за да плаща полиците. Как ще успее да я смести сред всичко това? С една дума… Не смееше да си го признае, но беше и доволен от неочакваната възможност… Дебелият Тити току-що беше свалил ограничителя на мотора му и той щеше да има възможност да го изпробва на магистралата…
Ако всичко вървеше добре, щеше да си достави удоволствие и да стигне дотам за малко повече от час.
По време на почивката остана в кухнята заедно с миячите на съдове. Попълни си запасите, прегледа стоката, номерира парчетата месо и остави дълга бележка на Гийом. Нямаше време да мине през къщи, така че си взе душ в съблекалнята, потърси някакъв препарат, за да почисти стъклото на каската си, и излезе оттам с объркана глава.
Щастлив и загрижен едновременно.
6
Още не беше станало шест, когато Франк спря мотора си на болничния паркинг.
Жената от приемната му съобщи, че времето за посещения е свършило и че може да се върне утре след десет. Той настоя, а тя се опъна още повече.
Остави каската и ръкавиците си на гишето.
— Чакайте, чакайте… Нещо не се разбрахме добре май… — опитваше се да й говори, без да се нервира. — Пристигам от Париж и след малко трябва да си тръгна обратно, така че, ако можете да…
Появи се една медицинска сестра.
— Какво става?
Тази му вдъхваше повече уважение.
— Добър ден, ъъ… извинете ме за безпокойството, но трябва да видя баба си, която е пристигнала вчера по спешност, и аз…
— Как се казвате?
— Летафие.
— А-а, да! — Тя направи знак на колежката си. — Последвайте ме…
Тя му обясни накратко положението, разказа му за операцията, спомена за период на рехабилитация и го попита за подробности относно начина на живот на пациентката. Трудно му беше да отговаря, защото миризмата на това място, както и шумът на мотора, който още бръмчеше в ушите му, изведнъж го притесниха.
— Ето го вашия внук! — съобщи весело сестрата, отваряйки вратата. — Видяхте ли? Нали ви казах, че ще дойде! Добре, оставям ви — добави тя. — Минете през моя кабинет да ми се обадите, иначе няма да ви пуснат да излезете…
Не му стигнаха силите да й благодари. Това, което видя в леглото, му разби сърцето.
Първо се извърна, за да прикрие малко смущението си. Свали си якето и пуловера и потърси с очи място, където да ги закачи.
— Тук е топло, нали?
Гласът му прозвуча странно.
— Как си?
Старата жена, която храбро се мъчеше да му се усмихне, затвори очи и заплака.
Бяха махнали зъбните й протези. Бузите й изглеждаха ужасно хлътнали, а горната й устна потреперваше.
— Е? Пак си лудувала, така ли?
Този игрив тон му струваше нечовешко усилие.
— Говорих със сестрата, знаеш ли, тя ми каза, че операцията е минала много добре. Ето че вече си имаш чудесно парче желязо…
— Те ще ме настанят в хоспис…
— Няма такова нещо! Какви ги приказваш? Ще останеш тук няколко дни и после ще отидеш в санаториум. Това не е хоспис, а нещо като болница, но по-малка. Там ще ти угаждат и ще ти помогнат да започнеш пак да ходиш и после, хоп, хайде в градината, Полет!
— Колко дни ще отнеме това?
— Няколко седмици… После ще зависи и от теб…
— Ще трябва да се постараеш…
— Ще идваш ли да ме виждаш?
— Разбира се, че ще идвам! Имам хубав мотор, знаеш ли…
— Нали поне не караш прекалено бързо?
— Тц, като истинска костенурка съм…
— Лъжец…
Тя му се усмихна през сълзи.
— Спри да плачеш, бабче, иначе и аз ще се разцивря…
— Не, ти няма. Ти никога не плачеш… Дори когато беше мъничък, дори в деня, когато си изкълчи ръката, никога не съм те видяла да пролееш и една сълза…
— Спри все пак.
Франк не смееше да я хване за ръката заради тръбичките.