— Няма ли да ме целунеш? — чу се гласът.
— Добър ден, мамо — произнесе тя по-бавно.
— Как си?
— Защо питаш?
Камий се хвана здраво за края на масата, за да не стане незабавно.
— Питам те, защото обикновено това си казват хората, когато се срещат…
— Аз не съм „хората“…
— Ти какво си тогава?
— О, моля те, не започвай пак!
Камий извърна глава и се загледа в отвратителната украса от изкуствен мрамор с псевдоазиатски барелефи. Инкрустациите от черупки и седеф бяха пластмасови, лакирани в жълто.
— Приятно е тук…
— Не, отвратително е. Но аз, представи си, нямам пари да те поканя в „Тур д’Аржан“. Впрочем дори да ги имах, нямаше да те заведа там… Така както ти ядеш, ще са пари, хвърлени на вятъра…
Толкова за настроението.
Тя започна да се присмива язвително:
— Обърни внимание, ти би могла да отидеш там без мен, защото си имаш пари! Хорското нещастие е щаст…
— Веднага престани да говориш така — закани се Камий. — Спри или си тръгвам. Ако имаш нужда от пари, кажи и ще ти заема.
— Наистина, госпожицата работи… Има си хубава работа… И интересна отгоре на всичко… Чистачка… Не е за вярване, след като става дума за някой толкова разхвърлян… Никога няма да престанеш да ме учудваш, знаеш ли?
— Спри, мамо, спри. Не може да продължава така. Не може, разбираш ли? Е, аз не мога. Намери нещо друго, ако обичаш. Намери нещо друго…
— Ти си имаше хубава професия и всичко провали…
— Хубава професия… Говориш ги едни… И на това отгоре аз не съжалявам, не бях щастлива там…
— Нямаше да останеш цял живот… Пък и какво означава „щастлива“? Това е нова мода с тази дума… Щастлива! Щастлива! Ако си мислиш, че хората са на тази земя, за да лудуват и да берат макове, си много наивна, момичето ми…
— Не, не, успокой се, не си мисля така. Минах добра школа и знам, че сме тук, за да страдаме. Достатъчно си ми го повтаряла…
— Избрахте ли си? — попита ги най-сетне сервитьорката.
Камий щеше да я разцелува.
Майка й изсипа хапчетата си на масата и ги преброи с пръст.
— Не ти ли писна да пиеш всичките тези гадости?
— Не говори за нещо, което не знаеш. Ако не бяха те, отдавна нямаше да съм между живите…
— Какво знаеш ти по въпроса, най-първо? И защо не махаш никога тези ужасни очила? Тук няма слънце…
— По ми е добре с тях. Така виждам света такъв, какъвто е…
Камий реши да й се усмихне и я потупа по ръката. Трябваше да направи или това, или да я сграбчи за врата, за да я удуши.
Майка й се развесели, поохка малко, напомни за самотата си, за гърба си, за глупостта на колегите си и за неудобствата на общата собственост. Нахрани се със завиден апетит и смръщи вежди, когато дъщеря й си поръча още една бира.
— Много пиеш.
— Точно това е абсолютно вярно! Хайде, чукни се с мен! Веднъж и ти да не говориш глупости…
— Изобщо не идваш да ме виждаш…
— А сега? Какво правя сега?
— Винаги последната дума да е твоята, нали? Като баща ти…
Камий замръзна.
— А-а, не обичаш да ти говоря за него, нали? — заяви майка й тържествуващо.
— Мамо, моля те… Не подхващай тази тема…
— Ще говоря, за каквото си искам. Няма ли да си доядеш храната?
— Не.
Майка й поклати глава неодобрително.
— Погледни се… Приличаш на скелет… Ако мислиш, че момчетата ще те пожелаят…
— Мамо…
— Какво „мамо“? Нормално е да се тревожа за теб, човек не ражда деца, за да ги гледа как линеят!
— Ти, ти за какво си ме родила?
В мига, в който произнасяше тази фраза, Камий разбра, че е стигнала твърде далеч и й се полага великата сцена 8. Номер без изненади, повтарян хиляди пъти и съвсем на място: базиран на чувствата шантаж, крокодилски сълзи и заплаха със самоубийство. В този или в друг ред.
Майка й плака, упреква я, че я е изоставила, също както бе направил нейният баща преди петнайсет години, напомни й, че няма сърце, и я попита какво да я задържа на тази земя.
— Дай ми поне една причина да продължа да стоя тук, поне една?
Камий си свиваше цигара.
— Чу ли ме?
— Да.
— Е?
— Благодаря, мила моя, благодаря. Отговорът ти не можеше да бъде по-ясен…
Тя подсмръкна, остави вече платените два куверта за храната на масата и си тръгна.
Най-вече не трябва да се вълнува, защото внезапното заминаване винаги е било апотеозът, в известен смисъл падането на завесата на великата сцена 8.
Обикновено актьорът изчакваше края на десерта, но днес бяха в китайски ресторант, а майка й не си падаше особено по плодовите банички, пържените плодове и твърде сладките нуги…