— Не, нищо… Нещо дребно, което му обещах оня ден…
— Мога ли да видя?
Камий не отговори.
— Добре, ще го почакам…
— Това твое ли е?
— Хм-хм…
— Боже мой… Когато научи, че не си била сама, ще вие от мъка… Ще му се обадя…
— Не, не! — възрази Камий. — Недейте! Това е дреболия… Това е нещо наше си. Нещо като разписка за наема…
— Много добре. Хайде… На масата.
У тях всичко беше красиво — гледката, предметите, килимите, картините, съдовете, тостерът, всичко. Дори кенефът им беше красив. Там върху гипсова репродукция можеше да се прочете четиристишието, което Маларме някога бе сътворил в своя:
Когато го видя за първи път, това направо я уби.
— Вие… да не сте купили парче от кенефа на Маларме?!
— Не бе… — засмя се Пиер. — Просто познавам оня, дето им е правил отливката… Виждала ли си къщата му? Във Вюлен?
— Не.
— Някой ден ще те заведем… Ще се влюбиш в това място… Ще се влюбиш…
И всичко останало беше на ниво. Като че ли и тоалетната им хартия беше по-мека от другаде…
Матилда се зарадва:
— Колко си красива! Колко добре изглеждаш! Как само ти отива къса коса! Май си напълняла, а? Колко е хубаво, че изглеждаш така… О, колко е хубаво наистина… Толкова ми липсваше, Камий… Ако знаеш как се уморявам понякога от всички тези гении… Колкото по-малко талант притежават, толкова по-шумни са… На Пиер не му пука, той е в свои води, но аз, Камий, аз… Отегчавам се… Ела, седни до мен, разкажи ми…
— Не умея да се обяснявам… Ще ви покажа бележниците си…
Матилда разлистваше страниците, а тя ги коментираше.
И докато показваше така своя малък свят, си даде истински сметка колко много държеше на тях.
Филибер, Франк и Полет бяха станали най-важните хора в живота й — тя го осъзна едва сега, там, седейки между две персийски възглавници от XVIII век. Откритието я смути.
Между първия бележник и последната рисунка на сияещата Полет пред Айфеловата кула, направена преди малко, бяха изминали едва няколко месеца, но това не беше един и същи човек… Този, който е движил молива, не беше същият човек… Тя се беше отърсила и променила, гранитните грамади, които от толкова години й пречеха да върви напред, бяха взривени…
Тази вечер едни хора я чакаха да се върне… Хора, на които не им пукаше какво представлява тя… Те я обичаха заради друго… Заради нея самата може би…
Заради мен?
Заради теб…
— И какво? — загуби търпение Матилда. — Не казваш нищо повече… Тази коя е?
— Жоана, фризьорката на Полет…
— А това?
— Ботите на Жоана… Рокендрол, нали? Как едно момиче, което работи цял ден на крак, може да издържи това? Жертва в името на елегантността, предполагам…
Матилда се засмя. Тези патъци бяха ужасно чудовищни…
— А този тук, той се среща често, нали?
— Това е Франк, готвачът, за когото ви разказвах точно преди малко…
— Той е хубав, нали?
— Така ли смятате?
— Да… Бих го оприличила на младия Фарнез, нарисуван от Тициан, с десет години отгоре…
Камий вдигна очи към небето.
— Говорите каквото ви падне…
— Ама да! Уверявам те!
Тя стана и се върна с една книга.
— Ето. Погледни. Същият мрачен поглед, същите трепкащи ноздри, същата дълга и вирната брадичка, същите леко щръкнали уши… Същият огън, който тлее вътре в него…
— Говорите каквото ви падне — повтори тя, хвърляйки око към портрета. — Моят има пъпки…
— О… Всичко разваляш!
— Това ли е всичко? — съжали Матилда.
— Ами да…
— Добре. Много добре. Това… намирам, че е чудесно…
— Стига…
— Не ми противоречи, момиче, аз не умея да произвеждам, но умея да гледам… Във възрастта, когато децата ходят на куклен театър, баща ми ме мъкнеше из четирите краища на света и ме качваше на раменете си, за да бъда на подходящата височина… Така че не ми противоречи, ако обичаш… Ще ми ги оставиш ли?
— …
— За Пиер…
— Добре… Но внимавайте, нали? Тези дребни неща там са описанието на моето заболяване…
— Разбрах го много добре.
— Няма ли да го изчакаш?
— Не, трябва да тръгвам…
— Той ще бъде разочарован…
— Няма да му е за първи път… — отговори Камий с доза фатализъм.
— Нищо не ми разказа за майка си…
— Така ли? — учуди се тя. — Това е добър знак, нали?