— Знаеш ли, ако започна… Ти може би ще се почувстваш задължен да ме гушнеш след това…
— О, по дяволите… да не си била изнасилена?
— И това не е…
— Добре, ами… Мога да ти го уредя, ако искаш…
— О, благодаря… Много мило… Ъъ… Откъде да започна?
Тогава Франк изимитира гласа на Жак Мартен от Училище за фенове♦.
♦ Имена на телевизионно предаване и неговия водещ. — Б.пр.
— Откъде идваш, моето момиче?
— От Мьодон…
— От Мьодон? — възкликна той. — Но това е много добре! А къде е майка ти?
— Тя се храни с лекарства.
— А, виж ти? А татко ти, къде е твоят татко?
— Той е мъртъв.
— А така! Аз те предупредих, мой човек! Поне имаш ли презервативи?
— Не ме лашкай, Камий, аз съм малко задръстен, знаеш много добре… Баща ти е умрял, така ли?
— Да.
— Как?
— Изчезна в пространството.
— Добре, ще разказвам подред… Ела по-близо, защото не искам останалите да чуят…
Той метна завивката през главите им.
— Хайде. Тук никой не може да ни види…
17
Камий кръстоса крака, сложи ръце на корема си и се отправи на дълго пътешествие.
— Бях обикновено и много послушно момиченце… — започна тя с преправен детски глас. — Не се хранех твърде, но се учех добре и през цялото време рисувах. Нямам нито брат, нито сестра. Баща ми се казваше Жан-Луи, а майка ми — Катрин. Мисля, че щом са се срещнали, се влюбили… Не знам, никога не се осмелих да ги попитам… Ала когато рисувах коне или красивото лице на Джони Деп в 21 Джъмп Стрийт, любовта ги беше подминала. Сигурна съм в това, защото баща ми вече не живееше с нас. Връщаше се само през уикенда, за да ме види. Беше нормално да си отиде и аз щях да направя същото на негово място. Впрочем в неделя вечерта много ми се искаше да тръгна с него, но никога не бих го направила, защото мама щеше пак да заплашва, че ще се самоубие. Тя се самоубива безброй пъти, когато бях малка… За щастие най-често го правеше, когато не бях там, а после… Когато пораснах, не се притесняваше толкова и ъъ… Веднъж бях поканена на гости у една приятелка за рождения й ден. Вечерта, тъй като моята майка не дойде да ме прибере, една друга майка ме остави пред нас и когато влязох в салона, я видях да лежи мъртва на мокета. Дойде „Бърза помощ“, а аз отидох да живея у съседката за десет дни. След това татко й каза, че ако още веднъж направи опит да се самоубие, той ще й отнеме правото да ме гледа, и тя спря. Само че продължи да се тъпче с лекарства. Татко ми беше обяснил, че му се налага да не живее с нас заради работата си, но майка ми забрани да му вярвам. Всеки ден тя повтаряше, че той е лъжец, мръсник, че има друга жена и друго малко момиченце, които гали вечер…
Камий заговори отново с нормалния си глас:
— За първи път се осмелявам да говоря за това… Разбираш ли, твоята те е прецакала, преди да те остави във влака, а моята, тя ми триеше сол на главата всеки ден. Всеки ден… Понякога все пак беше мила… Купуваше ми флумастери и ми повтаряше, че само аз на тази земя я правя щастлива… Когато идваше, баща ми се затваряше в гаража със своя „Ягуар“ и слушаше опери. Стар „Ягуар“, който вече нямаше колела, но това не беше страшно, все пак ние отивахме на разходка… Татко казваше: „Да ви отведа ли на Ривиерата, госпожице?“, и аз сядах до него. Обожавах тази кола…
— Какъв модел беше?
— МК нещо си…
— MKI или МKII?
— По дяволите, ти си един обикновен мъж… Аз се опитвам да те накарам да зарониш сълзи в сламената колиба, а теб те интересува единствено марката на таратайката!
— Извинявай.
— Няма нищо…
— Давай, продължавай…
— Уф…
— „Е, госпожице? Да ви отведа ли на Ривиерата?“
„Да. — Камий се усмихна. — Моля…“ — „Взехте ли си банския костюм? — добавяше той. — Отлично… И вечерна рокля също! Със сигурност ще отидем в Казиното… Не си забравяйте сребърната лисица, в Монте Карло нощите са хладни…“ Вътре миришеше толкова хубаво… Миризмата на кожа, която си е поживяла добре… Всичко беше красиво, спомням си… Кристалният пепелник, огледалцето на сенника, мъничките дръжки за сваляне на прозорците, вътрешността на жабката, дървото… Беше като летящо килимче. „С малко късмет ще пристигнем, преди да падне нощта“, ми обещаваше той. Да, такъв тип човек беше баща ми, голям мечтател, който можеше с часове да мести скоростния лост на някоя кола на трупчета и да ме води на края на света, без да мръднем от гаража в предградията… Освен това той много обичаше операта, затова, докато пътувахме, слушахме Дон Карлос, Травиата или Сватбата на Фигаро. Разказваше ми какви ли не истории: мъката на Мадам Бътерфлай; невъзможната любов на Пелеас и Мелизанда, когато той й признава: имам нещо да ви казвам — и не успява; историята за графинята и нейния Керубино, който се крие през цялото време, или за хубавата вещица Алчина, която превръщала кандидатите си в диви животни… Винаги ми беше разрешено да говоря, освен когато той вдигнеше ръка, а при Алчина я вдигаше често… Tornami a vagheggiar, вече не мога да я слушам тази ария… Твърде е весела… Но най-често аз мълчах… Беше ми добре. Мислех си за другото момиченце. Тя си нямаше всичко това… Твърде бе сложно за мен… Сега, очевидно, ми е по-ясно — мъж като него не е могъл да живее с жена като моята майка… Жена, която рязко спираше музиката, когато настанеше часът за хранене, и пукаше всичките ни мечти като сапунени мехури… Аз никога не съм я виждала щастлива, нито пък някога съм я виждала да се усмихва, аз… Моят баща, обратното, беше въплъщение на любезността и добротата. Малко като Филибер… Във всеки случай беше прекалено мил, за да може да издържи това. Идеята, че е мръсник в очите на своята малка принцеса… И един ден той се върна да живее с нас… Спеше в кабинета си и заминаваше всеки уикенд… Вече нямаше забежки до Залцбург или Рим със стария сив „Ягуар“, нямаше казина и пикници на брега на морето… А после една сутрин, трябва да е бил уморен, предполагам… Много, много уморен и паднал от горните етажи на едно здание…