— Паднал или е скочил?
— Беше изискан мъж — паднал е. Работеше като застраховател и обикалял по покрива на висока сграда заради някакви вентилационни тръби или не знам си какво, отворил папката си и не видял къде стъпва…
— Невероятна е тази история… Ти какво мислиш?
— Аз не мисля. После беше погребението и майка ми непрекъснато се обръщаше, за да види дали другата жена не е в дъното на църквата… После тя продаде „Ягуар“-а и аз спрях да говоря.
— За колко време?
— Месеци…
— И после? Може ли да отметна чаршафа, защото ще се задушим тук…
— Аз също се задушавах. В пубертета се превърнах в самотно девойче. Вкарах номера на болницата в паметта на телефона, но не ми дотрябва… Тя се беше успокоила… От склонна към самоубийство се превърна в подвластна на депресията. Това беше напредък. Беше по-спокойно. Една смърт й стигаше, предполагам… След това в главата ми се въртеше само мисълта да се чупя. За първи път отидох да живея у една приятелка, когато бях на седемнайсет… Една вечер, бум, майка ми и ченгетата пред вратата… Макар че тази мръсница много добре знаеше къде съм… Беше гадно, както казват младежите. Тъкмо вечеряхме с нейните родители и говорехме за алжирската война, спомням си… И тогава, чук-чук, ченгетата. Беше ми супернеудобно от тези хора, но добре, не исках разправии и я последвах… Станах на осемнайсет години на 17 февруари 1995 година, а на 16-и, една минута след полунощ, се чупих, затваряйки съвсем тихо вратата… Взех си зрелостния изпит и влязох в Училището по изящни изкуства… Четвърта от седемдесет приети… Бях направила суперкрасива подборка въз основа на оперите от детството ми… Работих като добиче и получих поздравления от журито… Тогава вече изобщо не общувах с майка си и започнах да се бъхтя яко, защото животът в Париж беше твърде скъп… Живеех при едни, при други… Много-много не посещавах лекции… Бягах от теорията и ходех в ателиетата, а вършех и глупости… Първо, малко се отегчавах… Трябва да кажа, че не спазвах правилата на играта — аз не се вземах на сериозно и поради това и мен не ме взимаха на сериозно. Аз не бях Художник с главно Х, бях просто добра в занаята… Тази, която съветваха да се задоволи по-скоро с площад „Тертър“♦, за да подражава на Моне и малките балерини… И после, ъъ… Нещо не ми беше ясно. Обичах да рисувам и вместо да слушам дрънкането на професорите, им правех портрети, а понятия като пластични изкуства, хепънинги, инсталации и други подобни ми навяваха скука. Разбира се, давах си сметка, че си бях сбъркала времето. Искаше ми се да съм живяла през XVI или през XVII век, за да уча в ателието на някой голям майстор… да му подготвям подложките, да почиствам четките му или да стривам боите… Може би не бях достатъчно зряла? Или пък си нямах его? Или просто в мен не гореше свещеният огън? Не знам… Второ, срещнах неподходящия човек… Онази история, съшита с бели конци: младата глупачка с кутията пастели и добре сгънатите й парцали, която се влюбва в непризнатия гений. Прокълнатият, превъзнасяният принц, беднякът, мистериозният, безутешният… Като истинска картинка от панаир: дълги коси, измъчен, гениален, болнав, страстен… Баща аржентинец и майка унгарка, избухлива смес, блестяща култура, самонастанил се да живее някъде си и само това чакащ — малка оглупяла гъска да му готви, докато той твори в жестоки страдания… Справих се. Отидох на пазара „Сен Пиер“, купих и закачих много метри плат на стените, за да придам малко „по-кокетен“ вид на нашата „стаичка“, и потърсих работа, за да осигуря прехраната на семейството… да сложа нещо в тенджерата, ъъ… Е, тенджерата беше… Изоставих училището и седнах по турски, за да помисля какво можех все пак да работя… Но най-лошото беше, че се гордеех със себе си! Гледах го как рисува и се чувствах важна… Бях сестрата, музата, великата жена зад великия мъж, тази, която мъкне виното, храни учениците и чисти пепелниците…