♦ Така се нарича площадът на художниците на Монмартър. — Б.пр.
Тя се засмя.
— Заради своята гордост станах пазителка в музей, суперумно, нали? Добре, сега ще пропусна колегите, защото се докоснах с пръст до цялото величие на държавната администрация, но… Всъщност не ми пукаше… Беше ми хубаво. В крайна сметка бях в ателието на моя голям майстор… Платната бяха изсъхнали отдавна, но аз със сигурност научих повече там, отколкото във всички други школи по света… И тъй като по онова време не спях много, можех спокойно да си бездействам… Загрявах… Проблемът беше, че нямах право да рисувам… Дори върху някой съвсем мъничък детски бележник, дори да нямаше никой, а Господ е свидетел, че в някои дни просто нямаше никой. И дума не можеше да става да правя нещо друго, освен да предъвквам съдбата си, да подскачам, когато чуя шума от подметките на някой заблуден посетител, или да прибирам набързо инструментите си, когато чуя дрънкането на ключовете му… Накрая на Серафен Тико, Серафен Тико, обожавам това име… му беше станало любимо занимание — да се промъква крадешком и да ме хваща на местопрестъплението. О, колко беше доволен този кретен, когато ме принуждаваше да прибера молива си! Виждах го как се отдалечава с разкрачени крака, за да даде възможност на ташаците си да се издуят спокойно… Но стряскането ме накара да се размърдам, а това, това ме опияняваше. Колко скици се похабиха заради него… О, не! Така повече не можеше да продължава! Реших и си опекох добре работата… Уроците на живота започваха да дават плодове — аз го подкупих.
— Моля?
— Платих му. Попитах го колко иска, за да ме остави да рисувам… Трийсет франка на ден? Добре… Цената за един час в кома на топло? Добре… И му ги давах…
— По дяволите…
— Ами да… Великият Серафен Тико… — добави тя замечтано. — Сега, след като вече имаме количката, ще ида заедно с Полет да му кажа едно добър ден…
— Защо?
— Защото много го обичах… Той беше почтен мошеник. Не като оня глупак, който ме посрещаше нацупен, защото след цял ден работа бях забравила да му купя цигари… И аз, като някоя тъпачка, слизах обратно…
— Защо продължаваше да стоиш при него?
— Защото го обичах. И се възхищавах от работата му… Той беше независим, освободен от комплекси, сигурен в себе си, взискателен… Точно обратното на мен… Той би предпочел да пукне със зяпнала уста, вместо да се съгласи и на най-малкия компромис. Бях само на двайсет години, а аз го издържах и това ми се струваше възхитително.
— Пълна загубенячка си била…
— Да… Не… След юношеството, което бях преживяла, това беше най-доброто, което можеше да ми се случи… Непрекъснато имаше хора, говореше се само за изкуство, за живопис… Бяхме смешни, да, но и честни. С две социални пенсии живеехме шестима, умирахме от студ и се редяхме на опашка в обществената баня, но имахме чувството, че живеем по-добре от другите… И колкото и смешно да изглежда това днес, мисля, че имахме право. Притежавахме страст… А това е лукс… Бях задръстена и щастлива. Когато ми писнеше от една зала, я сменях и когато не забравях за цигарите, си прекарвахме чудесно! И пиехме много… Възприех някои лоши навици… И после срещнах семейство Кеслер, за които ти разказах онзи ден…
— Сигурен съм, че това е било добра находка… — намръщи се той.
Тя прошепна замечтано:
— О, да… Най-добрата на света… О… Само като си помисля, цялата потръпвам, ето…
— Добре, добре… Разбрахме.
— Не — въздъхна тя. — Не е толкова ужасно… Като отминаха първите постдевически вълнения, аз… аз… най-после… Той си беше егоист по мъжки, това е…
— А-а…
— Да, ъъ… И ти не си зле в тази област…
— Да, но аз не пуша!
Те се усмихнаха в тъмното.
— След това нещата се влошиха… Моят любим започна да ми изневерява… Докато се занимавах с глупавото чувство за хумор на Серафен Тико, той се занимаваше с първокурсничките и когато се сдобрихме, ми призна, че взима наркотици, о, малко, просто така… Заради красотата на жеста… А за това изобщо не ми се приказва…