— Защо?
— Защото стана много тъжно… Скоростта, с която тази гадост те заробва, е поразителна… Заради красотата на жеста, как ли пък не. Издържах още няколко месеци и се върнах да живея при майка си. Тя не ме беше виждала от почти три години, отвори вратата и ми каза: „Предупреждавам те, няма нищо за ядене.“ Аз се разплаках и не станах от леглото два месеца… Тогава, като никога, тя беше чиста… Имала е с какво да се погрижи за мен, ще кажеш… И когато се възстанових, се върнах отново на работа. По онова време се хранех само с каши и бурканчета с детска храна. Ало! Доктор Фройд? След широкоформатния екран долби стерео, звуци, светлини и вълнения от всякакъв вид аз се върнах към минималистичния си живот в черно и бяло. Гледах телевизия и винаги получавах световъртеж на ръба на кейовете…
— Мислила ли си за това?
— Да. Представях си как моят призрак се изкачва към небето в съпровод на арията Tornami а vagheggiar, Te solo vuol amar… и как баща ми разтваря обятия, смеейки се: „А, ето ви най-после, госпожице! Ще видите, по тези места е още по-красиво, отколкото на Ривиерата…“
Тук вече не се сдържа и се разплака.
— Не, не плачи…
— Напротив. Искам.
— Добре, плачи тогава.
— Хубаво е, че не си много взискателен…
— Така е. Имам купища недостатъци, но не съм взискателен… Искаш ли да спрем?
— Не.
— А да пийнеш нещо? Малко топло мляко с портокалов цвят, както ми го правеше Полет?
— Не, благодаря ти… Докъде бях стигнала?
— До световъртежа…
— Да, световъртежът… Честно казано, трябваше ми само едно побутване в гърба, за да се прекатуря, но вместо това съдбата носеше много меки черни ръкавици от шевро и една сутрин ме потупа по рамото… Този ден се забавлявах с героите на Вато. Бях се свила на две върху стола си, когато един мъж мина зад мен… Често го виждах… Той винаги се въртеше около студентите и разглеждаше скришом рисунките им… Мислех, че е сваляч. Имах съмнения относно неговата сексуалност, гледах го как бъбри с поласканите младежи и се любувах на външния му вид… Той винаги беше облечен с прекрасни много дълги палта, класически костюми и с копринени шалове… Така си почивах малко… Значи, бях се свила над бележника си и виждах само прекрасните му обувки — много фини и безупречно лъснати. „Мога ли да ви задам един недискретен въпрос, госпожице? Искате ли да подложите морала си на изпитание?“ Много се чудех докъде смята да стигне? До някой хотел? Добре, но… Моралът ми можеше ли да устои? Аз, която корумпирах Серафен Тико и мечтаех да се противопоставя на творенията на дядо Господ? „Да!“, отвърнах му и заради този кратък и дързък находчив отговор се забърках в друга каша… Несъизмерима този път…
— Не… каква?
— Невероятна каша.
— Какво си направила?
— Същото като преди… Вместо обаче да се самонастаня в някое жилище и да слугувам на буен луд, живях в най-големите европейски хотели и прислужвах на един мошеник…
— Ти… ти си станала…
— Проститутка? Не. Макар че…
— И какво правеше?
— Фалшификати.
— Фалшиви пари ли?
— Не, фалшиви рисунки… И най-лошото е, че отгоре на всичко това ме забавляваше! Е, поне в началото… После тази малка шега се превърна в робство, но в началото беше много весело и забавно. Веднъж и аз да бъда полезна с нещо! Тогава, казвам ти, живях в невероятен лукс… Нямаше не? Що, което да е прекалено хубаво за мен. Когато ми беше студено, той ми подаряваше най-хубавите кашмири. Нали знаеш дебелия син пуловер с качулката, който нося непрекъснато?
— Да.
— Единайсет хиляди франка…
— Неее!
— Дааа. А имах десетина като него… Когато бях гладна, хоп, хоп, рум сървис и омар на корем. Когато бях жадна, прего, шампанско! Когато ми беше скучно — спектакли, шопинг, музика! Всичко, което желаеш — само казваш на Виторио… Единственото нещо, което нямах право да казвам, беше „Дотук!“. Тогава красивият Виторио ставаше лош… „Ако си тръгнеш, отиваш в затвора…“ Но защо бих си тръгнала? Глезеха ме, забавлявах се, правех това, което обичах, посещавах всички музеи, за които бях мечтала, срещах се с хора, през нощта бърках стаята си… Не съм сигурна, но мисля, че дори спах с Джеръми Айрънс…
— Кой е той?
— О… Ти си безнадежден случай… Добре, няма значение… Четях, слушах музика, печелех пари… Сега, като погледна назад, си казвам, че това е била друга форма на самоубийство… По-удобна… Аз се откъснах от живота и от малкото хора, които обичах. От Пиер и Матилда Кеслер най-вече, които ми се обидиха смъртно, от старите си приятелчета, от реалността, от моралността, от правия път, от мен самата…