— През цялото време ли бачкаше?
— През цялото време. Не съм създала чак толкова много неща, но трябваше да повтарям едно и също хиляди пъти заради технически проблеми… Патината, основата и всичко останало… В крайна сметка рисунъкът беше фасулска работа, състаряването му беше сложно. Работех с Ян — един холандец, който ни снабдяваше със стара хартия. Това му беше работата — да обикаля света и да се връща с рула. Приличаше малко на обезумял химик и неуморно търсеше начин да направи от новото старо… Никога не го чух да каже и дума, обаятелен тип… А освен това бях загубила понятие за времето… По някакъв начин се бях оставила този отнесен начин на живот да ме погълне… Това не се виждаше с просто око, но постепенно се бях превърнала в отломка. Изящна отломка… С готово да пие гърло, ризи по мярка и отвращение от собствената ми дребна личност… Не знам как щеше да свърши всичко това, ако Леонардо не ме беше спасил…
— Кой Леонардо?
— Леонардо да Винчи. Тук вече веднага се възпротивих… Докато се ограничавахме с „малките майстори“, с ескизи на ескизите, със скици на скиците или с поправки на поправките — можехме да заблуждаваме не особено скрупульозните търговци, но това беше тъпо… Казах го, ала не ме послушаха… Виторио беше станал страшно лаком… Не знам какво точно правеше с мангизите си, но колкото повече гушваше, толкова повече не му стигаха… И той сигурно е имал своите слабости… Тогава си затворих устата. В края на краищата това не беше мой проблем… Върнах се в Лувъра, в отдела за графични изкуства, където имах достъп до някои документи и ги научих наизуст… Виторио искаше „нещо малко“. „Виждаш ли този там етюд? Тръгни от него, но ми запази този персонаж…“ По това време вече не живеехме на хотел, а в голям мебелиран апартамент. Изпълних задачата и зачаках… Той ставаше все по-нервен. Прекарваше с часове на телефона, ходеше напред-назад и плюеше по Мадоната. Една сутрин влетя в стаята ми като луд: „Трябва да замина, но ти няма да мърдаш оттук, ясно? Няма да излизаш, докато аз не кажа… Разбра ли ме? Не мърдаш!“ Вечерта ми се обади някакъв тип, когото не познавах: „Изгаряй всичко!“, и затвори. Добре… Събрах купищата ментета и ги запалих в умивалника. И продължих да чакам… Няколко дни… Не смеех да излизам. Не смеех да гледам през прозореца. Бях станала абсолютна параноичка. Но след една седмица си тръгнах. Бях гладна, пушеше ми се, нямах вече нищо за губене… Върнах се пеша в Мьодон, намерих къщата заключена и с табелка „За продан“ на оградата. Мъртва ли беше? Прехвърлих се през стената и преспах в гаража. Върнах се в Париж. Докато вървях, се държах. Обикалях около сградата, в случай че Виторио се върне… Нямах мангизи, нямах компас, нямах ориентири, нищо. Прекарах още две нощи на открито, облечена с кашмирения си пуловер за хиляди кинти, просих цигари и ми свиха палтото. На третата вечер позвъних у Пиер и Матилда и се строполих пред вратата им. Те ме постегнаха и ме настаниха тук, в бърлогата на седмия етаж. Седмица по-късно все още седях на земята и се питах какво бих могла да работя… Всичко, което знаех, беше, че никога повече през целия си живот не желая да рисувам. Не бях все още готова и да се върна сред хората. Те ме плашеха… Така че станах хигиенистка на нощни смени… Живях така малко повече от година. Междувременно открих майка си. Тя не ме попита за нищо… Така и не разбрах дали от безразличие или просто от дискретност… Аз не задълбах, не можех да си го позволя, защото само тя ми беше останала… Каква ирония… Какво ли не бях направила, за да избягам от нея, и ето… Връщане в началното квадратче, поне при мечтите… Живурках, забранявах си да пия сама и търсех авариен изход в стаичката от десет квадрата… После в началото на зимата се разболях и Филибер ме пренесе по стълбите до този апартамент… Продължението го знаеш…
Дълго мълчание.
— Е, добре… — повтори Франк няколко пъти. — Е, добре…
Внезапно се изправи и скръсти ръце.
— Е, добре… Това се казва живот… Невероятна история… И сега? Какво ще правиш сега?
— …
Тя спеше.
Франк придърпа завивката до под носа й, взе си дрехите и излезе на пръсти. Сега, когато я познаваше, вече не смееше да легне до нея. Отгоре на всичко тя беше заела цялото място…
Цялото място.
18
Беше объркан.
Обикаля известно време из апартамента. Влезе в кухнята и започна да отваря и затваря шкафове, клатейки глава.