Да, да не се вълнува.
Това беше трудно упражнение, обаче Камий отдавна бе проучила малкия си спасителен комплект… Така че постъпи както обикновено и опита да се съсредоточи, за да си повтори наум някои истини. Няколко изключително прости и пълни със здрав смисъл изречения. Малки, изработени набързо патерици, които й позволяваха да продължи да се среща с нея… Защото тези принудителни срещи, придружени от глупавите и разрушителни разговори, в края на краищата не биха имали никакъв смисъл, ако тя не беше сигурна, че майка й имаше интерес от това. Следователно, уви, Катрин Фок преследваше някаква цел. За нея беше голяма утеха да си остърже ботите в главата на своята дъщеря. И дори, обидена, често да съкращаваше срещите им, тя винаги беше доволна от тях. Доволна и преситена. Отнасяйки със себе си своята отвратителна добра воля, трогателните си победи и известно количество недоброкачествени зрънца за смилане до следващия път.
На Камий й беше отнело доста време, за да го разбере, и освен това не го бе проумяла сама. Бяха й помогнали. Някои хора край нея, особено едно време, когато беше още твърде млада, за да я прецени, й бяха дали ключове за разбиране на поведението на нейната майка. Да, но ето че това беше някога, и всички тези хора, които се грижеха за нея, вече не бяха тук…
А днес малката опираше пешкира.
Странно.
8
Бяха разчистили масата и ресторантът се опразваше. Камий не помръдваше. Пушеше и поръчваше кафета, за да не я изгонят.
В дъното седеше един останал без зъби възрастен азиатец, който си говореше и се смееше сам.
Младото момиче, което ги бе обслужвало, стоеше зад бара. Бършеше чаши и от време на време смъмряше господина на техния си език. Старецът се начумерваше, млъкваше за миг, после отново започваше идиотския си монолог.
— Ще затваряте ли? — попита Камий.
— Не — отговори девойката, слагайки една купичка пред стареца. — Вече не сервираме, но ще остане отворено. Искате ли още кафе?
— Не, не, благодаря. Мога ли да постоя още малко?
— Ами да, разбира се! Докато сте тук, той има с какво да се занимава!
— Искате да кажете, че аз го карам да се смее така?
— Вие или който и да е друг…
Камий се вгледа в стария човек и отвърна на усмивката му.
Тревогата, която майка й я беше накарала да изпита, постепенно започна да се разсейва. Тя слушаше идващите от кухнята шумове от течаща вода и тракане на тенджери, радиото, неразбираемите припеви с пискливи извивки, които момичето подхващаше, поклащайки се. Камий наблюдаваше, стареца, който улавяше дълги парчета фиде с пръчиците си, посипвайки брадичката си с бульон, и изведнъж й се стори, че се намира в столовата на истински дом…
Пред нея нямаше нищо друго, освен чашата за кафе и пакета с тютюн. Тя ги сложи на съседната маса и започна да глади с ръка покривката.
Бавно, много бавно Камий прекарваше отворената си длан по долнокачествената грапава и лекьосана на места материя.
Продължи да повтаря този жест дълго време.
Умът й се успокои и ударите на сърцето станаха по-ритмични.
Страхуваше се.
Трябваше да опита. Трябва да опиташ. Да, обаче толкова отдавна не съм…
„Шшт — прошепна си тя — шшт, с теб съм. Всичко ще бъде наред, момичето ми. Виж, сега или никога… Хайде… Не се страхувай…“
Камий вдигна ръка на няколко сантиметра от масата и изчака да престане да трепери. Добре, виждаш ли… Взе раницата си и затършува вътре — там беше.
Извади дървената кутия и я сложи върху масата. Отвори я, взе един малък правоъгълен камък и го прекара по бузата си — беше нежен и топъл. После развърза синьо парче плат и измъкна отвътре патрон за мастило, от който се разнесе силна миризма на санталово дърво. Накрая разви малка покривчица, щампована с бамбукови пръчици, където кротуваха две четки за рисуване.
По-голямата беше от кози влакна, другата, много по-тънка, от свинска четина.
Тя стана, взе от тезгяха една гарафа с вода и двата указателя и лекичко се поклони на лудия старец.
Сложи указателите върху седалката на стола си, така че да може да опъне ръка, без да докосва масата, сипа няколко капки вода върху плоския камък и започна да подготвя мастилото. Гласът на учителя зазвуча отново в ушите й: Завърти камъка си много бавно, моя малка Камий… О, още по-бавно! И по-дълго! Двеста пъти може би, защото, разбираш ли, докато го правиш, китката ти става по-гъвкава, а умът ти се подготвя за велики дела… Не мисли вече за нищо, не ме гледай, нещастнице! Съсредоточи се върху китката си, тя ще ти подскаже коя е първата черта, която трябва да направиш, и само първата черта има значение, тя ще дари с живот и вдъхновение твоята рисунка…