— Хей, хей, хей — подвикна тя една сутрин. — Имам нещо за вас…
Писмото беше пуснато в Кот д’Ар мор.
10 септември 1889 година. Отворете кавичките. Това, което имах в гърлото, изглежда, е на път да изчезне. Още ми е малко трудно да се храня, но все пак се възстановявам. Затворете кавичките. Благодаря.
Като обърна картичката, Камий видя трескавото лице на Ван Гог.
Веднага я мушна в бележника си.
„Монопри“ мина на заден план. Благодарение на трите книги, които Филибер им подари — Непознатият и неочакван Париж, Париж — 300 фасади за любопитните и Пътеводител за чайните салони в Париж, младата Камий смело буташе количката и повече не изрече лоша дума за квартала, където стилът арт нуво излагаше богатствата си под открито небе.
От този момент нататък се движеха по пресечената местност от руските изби на булевард „Босежур“ до улица „Музайя“ покрай парка „Бют Шомон“, минавайки през хотел „Нор“ и гробището „Сен Венсан“, където този ден си направиха пикник заедно с Морис Утрильо и Йожен Буден на гроба на Марсел Еме.
— Колкото до Теофил Александър Щайнлен, който е рисувал чудесно котки и човешка низост, той почива под дърво в югоизточния ъгъл на гробището.
Камий отпусна пътеводителя на коленете си и повтори:
— Рисувал чудесно котки и човешка низост, той почива под дърво в югоизточния ъгъл на гробището… Красиво описание, нали?
— Защо винаги ме водиш при мъртвите?
— Моля?
— …
— А къде искате да отидете, мила моя Полет? На дискотека?
— …
— Ехо! Полет?
— Да се връщаме. Уморена съм.
И този път налучкаха такси, чийто шофьор гримасничеше заради количката.
Това нещо се оказа истински детектор за тъпаци.
Полет беше уморена.
Все по-уморена и все по-тежка.
Камий не искаше да го признае, но непрекъснато я подкрепяше и се бореше с нея, за да я облече, да я нахрани или за да я накара да разговаря. Дори не да разговаря впрочем, а да отговаря. Упоритата стара жена не желаеше да ходи на лекар, а проявяващата разбиране млада жена не се опита да върви против волята й — първо, това не беше в навиците й, а и Франк бе този, който трябваше да я убеди. Но когато двете ходеха в библиотеката, тя потъваше в медицински списания или книги и четеше разни потискащи неща за дегенерирането на малкия мозък и други безумия като Алцхаймер. После връщаше с въздишка на мястото им тези кутии на Пандора и взимаше неправилни правилни решения: ако тя не желаеше да се лекува, ако не желаеше да се интересува от днешния свят, ако не желаеше да си дояжда яденето и ако предпочиташе да си облича палтото върху пеньоара, за да отиде на разходка, в края на краищата си беше нейно право. Законно право. Тя нямаше да й досажда заради това, а тези, които се притесняваха, трябваше просто да седнат да си поговорят с нея за миналото й, за майка й, за вечерите по време на гроздобер, за деня, когато господин абатът за малко да се удави в Лоара, защото хвърлил серкмето малко по-бързо и джаджата се закачила за копче от расото му, или пък за градината й, за да открият отново искрата в очите й, които бяха станали почти непрозрачни. Във всички случаи тя, Камий, не можа да открие нищо по-добро…
— А от марулите какво произвеждахте?
— „Майска кралица“ или „Руса дебела мързелана“.
— А от морковите?
— „Палезо“, разбира се…
— А от спанака?
— Ооо… спанакът… „Чудовището от Вирофле“. Той раждаше много…
— Но как си спомняте всичките тези имена?
— Спомням си още как изглеждаха пакетчетата… Всяка вечер разлиствах каталога „Вилморен“, както други Библията… Обожавах това… Мъжът ми мечтаеше за паласки, докато четеше своя „Манюфранс“, а аз обичах растенията… Добри хора идваха отдалеч, за да се любуват на градината ми, знаеш ли?
Тя я разполагаше на светло и слушайки, я рисуваше.
И колкото повече я рисуваше, толкова повече я обикваше.
Дали щеше да се бори по-дълго да остане права, ако я нямаше инвалидната количка? Дали тя не я беше вдетинила, като я молеше час по час да сяда, за да вървят по-бързо? Вероятно…
Толкова по-зле… Това, което двете изживяваха сега, всички тези разменени погледи и държането за ръка, докато животът се разпиляваше при най-дребния спомен, това никой никога нямаше да им го отнеме. Нито Франк, нито Филибер, които бяха на хиляди левги от възможността да разберат безразсъдството на тяхното приятелство, нито лекарите, които никога не са могли да попречат на някой старец да се връща при реката, да се чувства на осем години и да вика, плачейки: „Господин абат! Господин абат!“, защото, ако абатът потъне, ще настане самият ад за всички деца от хора…