— Аз му хвърлих моята броеница, нали разбираш колко му е помогнало това на горкия човек… Мисля, че в този ден започнах да губя вярата си, защото, вместо да се моли на Господ, той викаше майка си… Това ми се стори съмнително…
2
— Франк?
— Ммм…
— Безпокоя се за Полет…
— Знам.
— Какво да правим? Дали не можеш да я накараш да отиде на преглед?
— Мисля, че ще продам мотора си…
— Добре. Май не чуваш какво ти приказвам…
3
Той не го продаде. Размени го за въшливия „Голф“ на момчето от грила. Тази седмица стигна дъното на пропастта, но много се пазеше да не го покаже. Следващата неделя нагласи нещата така, че сутринта да се съберат и тримата край леглото на Полет.
За късмет времето беше хубаво.
— Ти няма ли да ходиш на работа? — попита го Камий.
— Уф… Днес нямам особено желание… Виж ти, ъъ… Вчера не беше ли първа пролет?
Другите се объркаха. В компанията на този, който живееше с непонятните си книги, и двете жени, които от седмици бяха загубили представа за времето, си беше чиста илюзия да се надяваш и на най-малкия отзвук…
Но той не се отказа:
— Ами да бе, парижанчета! Уведомявам ви, че пролетта дойде!
— Така ли?
На това публиката реагира малко вяло…
— Не ви пука, така ли?
— Не, не…
— Точно така. Не ви пука, виждам го…
Той се приближи до прозореца.
— Не, обаче аз не го казах ей така… Исках да кажа, че е много жалко да си останеш да гледаш как на „Шам дьо Марс“ са напъпили декоративните портокали, след като имаме чудесна вила на село като всички тузари от сградата, и ако побързате малко, може да спрем на пазара в Азе и да купим продукти, за да си приготвим един хубав обяд…
Така де, аз да приготвя… Това исках да кажа, нали? Ако не ви съблазнява, връщам се обратно в леглото…
Подобно на стара костенурка Полет раздипли набръчкания си врат и излезе изпод черупката си.
— Моля?
— О… Нещо съвсем просто… Мислех си за телешки котлети със зеленчукова гарнитура… И може би ягоди за десерт… Само ако са хубави, ей! Иначе ще направя ябълкова пита… Ще видим… Някое домашно винце от моя приятел Кристоф с всичко това и хубава следобедна дрямка на слънце, какво ще кажете?
— А работата ти? — попита Филибер.
— Уф… Не съм ли работил достатъчно, а?
— А как ще отидем дотам? — иронично попита Камий. — Може би с твоя свръхмотор, а?
Франк отпи глътка кафе и съобщи спокойно:
— Имам хубава кола, която ни чака пред вратата. Този мръсник Пику вече на два пъти я препика тази сутрин, а количката е сгъната отзад и току-що я заредих…
Той остави чашата си и вдигна подноса.
— Хайде… Размърдайте се, младежи. Грахът за чистене мене ме чака…
Полет едва не падна от леглото си. Не заради световъртеж, а от бързане.
Казаното стана, а станалото започна да се повтаря всяка седмица.
Като всички тузари, но без тях, защото те се движеха с разлика от един ден — в неделя тръгваха много рано и се връщаха в понеделник вечерта, натоварени с провизии, скици и приятна умора.
Полет възкръсна.
Понякога Камий бе завладявана от излишна прозорливост и започваше да гледа нещата право в лицето. Това, което преживяваше с Франк, беше много приятно. Да се веселят, да лудуват, да затварят врати, да гравират имената си по корите на дърветата, да си разменят капки кръв, да не му мислят много-много, да се опознават, да си гадаят на цвете, да страдат по малко, да берат още от днес розите на живота и други подобни — това никога не би могло да стане. Тя не искаше да задълбава, ала тяхната работа нямаше бъдеще. Бяха твърде различни, твърде… И така, накратко. Да забравим. Тя не успяваше да съпостави отпуснатата Камий с Камий, която е нащрек. Едната винаги гледаше другата намръщено.
Беше тъжно, но вярно.
Но невинаги. Понякога тя успяваше да уточни нещата и двете досаднички се сливаха в една-единствена — много глупава и обезоръжена. Друг път Франк успяваше да я изиграе.
Като този ден например… Номерът с колата, дрямката, добродушното пазаруване и всичко останало — не беше зле, но най-якото следваше.
То дойде, когато Франк спря колата в началото на селото и се обърна.
— Бабче, ще трябва да походиш малко и да дойдете с Камий пеша… А ние през това време ще отворим къщата…
Гениално.