Птиците пееха, Франк и Филибер се препираха:
— Казвам ти, че това е кос…
— Не, славей е.
— Кос!
— Славей! По дяволите, това си е моята къща! Аз ги познавам!
— Стига — въздъхна Филибер. — Ти непрекъснато си търгувал с мотопеди, как си могъл да ги чуеш? Докато аз, който си четях на спокойствие, съм имал пълната възможност да науча диалектите им… Косът ги завърта, докато песента на червеношийката прилича на падащи малки водни капчици… А това, казвам ти, е кос… Чуй как се извива… Все едно, че Павароти изпълнява своите вокализми…
— Бабче… Какво е това?
Тя спеше.
— Камий… Какво е това?
— Два пингвина, които ми развалят тишината.
— Много добре… Щом е така… Ела, Филу, да идем за риба.
— А? Ъъ… Ами аз… Не съм особено надарен, аз… се оплитам ви… винаги…
Франк се засмя.
— Ела, Филу, ела. Ела да ми разкажеш за своята любима, а аз ще ти обясня къде е макарата на въдицата…
Филибер погледна намръщено Камий.
— Ей! Нищо не съм казвала! — защити се тя.
— Ама не бе, не е тя. Едно птиче ми каза…
Високият Крокиньол♦ с папийонка и монокъл и дребният Филошар с пиратската превръзка се отдалечиха под ръка…
♦ Крокиньол — герой от комикс, както и Филошар. — Б.пр.
— Е, кажи ми, мой човек, кажи на чичо си Франк, какво използваш за стръв… Много важна е стръвта, знаеш ли? Защото тези животни не са глупави… Ооо, неее… Изобщо не са глупави…
Когато Полет се събуди, двете обиколиха махалата с количката, после Камий я накара да вземе вана, за да се сгрее.
Тя си хапеше бузите.
Всичко това не беше много разумно…
Да забравим.
Филибер накладе огън и Франк приготви вечерята.
Полет си легна рано и Камий ги нарисува как играят шах.
— Камий?
— Ммм…
— Ти защо рисуваш през цялото време?
— Защото нищо друго не умея да правя…
— А сега? Кого изобразяваш?
— Офицера и коня.
Решиха момчетата да спят на канапето, а Камий — в малкото легло на Франк.
— Ъъ… — възрази Филибер — не е ли по-добре Камий, хм, да се настани на голямото легло, хм…
Те го изгледаха засмени.
— Аз наистина съм късоглед, но не чак толкова все пак…
— Не, не — отвърна Франк. — Тя отива в мойта стая… Ще направим като твойте братовчеди… Никога преди сватбата…
Но на него просто му се искаше да спи с нея в детското си легло. Под футболните плакати и купите от мотокросовете. Нямаше да бъде много удобно, нито дори романтично, но щеше да е доказателството, че животът все пак беше добро момиче.
Той толкова се беше отегчавал в тази стая… Толкова се беше отегчавал…
Ако му бяха казали, че някой ден ще доведе тук една принцеса и ще легне там, до нея, в малкото месингово легло, където някога имаше дупка, в която той като дете се изгубваше и където после се разтриваше, мечтаейки за съвсем не толкова красиви създания като нея… Никога не би повярвал… Той, пъпчивият с големите крака и бронзовата кадилница над главата… Не, тази работа тогава изобщо не беше сигурна…
Да, животът беше странна готвачка… Години в студената стая и тррр, внезапно се оказваш на скарата, мой човек!
— За какво мислиш? — попита Камий.
— За нищо… Глупости… Ти как си?
— Все още не мога да повярвам, че си израсъл тук…
— Защо?
— Уф… Толкова е затънтено… Това дори не е село, това е… Това е едно нищо… Само малки къщи с щурави старци на прозорците… И тази съборетина там… Сигурно нищо не се е променило от петдесетте години насам… Никога не бях виждала такава готварница… И печката, заемаща цялото място! И тоалетната на двора! Как може едно дете да израсне тук? Ти как си успял? Как си успял да се измъкнеш?
— Търсех теб…
— Спри… Не така, казахме…
— Ти каза…
— Хайде…
— Знаеш добре какво съм правил, и ти си преживяла немалко… Само дето аз имах природата… Това си е направо късмет… През цялото време бях навън… Филу може да си приказва каквото иска, но това беше славей. Знам го, моят дядо ми го е казвал, а този чудак не спираше да говори… Нямаше нужда да го карат…
— След всичко това как можеш да живееш в Париж?
— Не живея…
— Няма ли работа тук наоколо?
— Не. Нищо интересно. Но ако някой ден имам деца, кълна ти се, че няма да ги оставя да растат сред колите, това не… Дете, което няма чифт ботуши, въдица и прашка, не е истинско дете. Защо се усмихваш?
— Нищо. Мисля, че си сладък.
— Бих предпочел да си помислиш, че съм нещо друго…