Когато мастилото бе готово, тя не му се подчини и като начало малко се поупражни в единия ъгъл на хартиената покривка, за да си върне някои твърде далечни спомени. Първо направи пет петна — от най-черното до най-разводненото, за да си припомни цветовете на мастилото, после опита различни черти и осъзна, че почти всичките ги беше забравила. Спомняше си само разплетената нишка, косъма, дъждовната капка, навития конец и волските косми. После дойдоха точките. Нейният учител я беше научил на повече от двайсет, но тя си спомни едва четири: кръга, скалата, ориза и потръпването.
Достатъчно. Сега си готова… Камий хвана най-тънката четка с палеца и средния си пръст, протегна ръка над покривката и изчака още няколко секунди.
Старецът, който не беше пропуснал нито едно нейно движение, я поощри, затваряйки очи.
Камий Фок се събуди от продължителен сън с едно врабче, после станаха две, после три, а после цяло ято с насмешливи погледи.
Повече от година не беше рисувала нищо.
♦ ♦ ♦
Като дете говореше малко, дори по-малко и от днес. Нейната майка я беше накарала да ходи на уроци по пиано, а тя мразеше това. Веднъж, когато учителят закъсня, тя взе голям маркер и нарисува най-добросъвестно по един пръст на всеки клавиш. Майка й я зашлеви, а баща й, за да успокои всички, следващия уикенд дойде с адреса на художник, който веднъж седмично водеше курс.
Баща й умря малко след това и Камий повече не си отвори устата. Дори по време на курсовете по рисуване с господин Дъгтън (тя казваше Дугтон), когото толкова обичаше, не проговаряше.
Старият англичанин не се засегна и продължи да й посочва сюжети или да й преподава техники мълчаливо. Той й посочваше примера и тя го възпроизвеждаше, като само му кимваше с глава, за да му каже „да“ или „не“. Между тях двамата и само на това място всичко вървеше добре. Дори мълчанието й като че ли ги удовлетворяваше. Той не трябваше да си търси думите на френски, а тя се съсредоточаваше по-лесно от съкурсниците си.
Ала един ден, когато всички ученици вече си бяха тръгнали, той прекрати мълчаливото им споразумение и я заговори, докато тя подреждаше пастелите си:
— Знаеш ли на кого ми напомняш, Камий?
Тя поклати глава.
— Ами напомняш ми за един китайски художник, който се казвал Чу Та… Искаш ли да ти разкажа неговата история?
Камий кимна утвърдително, но той се беше обърнал, за да изключи чайника.
— Не те чувам, Камий… Не искаш ли да ти я разкажа?
Сега я гледаше втренчено в лицето.
— Отговори ми, момиченце.
Тя го погледна мрачно.
— Моля?
— Искам — произнесе тя накрая.
Той затвори очи в знак на удовлетворение, сипа си чаша чай и седна до нея.
— Като дете Чу Та бил много щастлив…
Той отпи глътка чай.
— Бил принц от династията Мин… Семейството му било много богато и всемогъщо. Баща му и дядо му били известни художници и калиграфи и малкият Чу Та наследил таланта им. Представи си, един ден, когато нямал още осем години, той нарисувал цвете — обикновен цвят на лотос на повърхността на езеро… Рисунката му била толкова красива, толкова изящна, че майка му решила да я закачи в салона им. Тя твърдяла, че благодарение на нея в тази голяма стая се усещал лек хладен бриз и ако стоиш наблизо, може дори да се долови парфюмът на цветето. Даваш ли си сметка? Дори парфюмът! А майка му сигурно не е била лесна… С мъж и баща художници тя е видяла какво ли не…
Той отново се наведе над чашата си.
— Така че Та растял безгрижно и на воля с увереността, че един ден и той ще стане велик художник… Уви, когато навършил осемнайсет години, манджурците взели властта от управляващите Мин. Завоевателите били жестоки и груби хора, които не обичали художниците и писателите. Така че им забранили да работят. Това било най-ужасното нещо, което можело да им наложат, разбираш го добре… Семейството на Та никога повече не заживяло в мир и баща му умрял от отчаяние. Внезапно неговият син, който бил палавник, обичал да се смее, да пее, да говори глупости или да рецитира дълги поеми, направил нещо невероятно… О, кой дойде при нас? — попита господин Дъгтън, забелязвайки котката си, излегнала се на перваза на прозореца, и започна сякаш нарочно дълъг глупав разговор с нея.
— Какво направил Чу? — прошепна тя.
Той се усмихна скришом в разчорлената си брада и продължи като че нищо не е било: