Камий мачкаше ръката на Франк.
— А, да! И още нещо… Когато се представи за първи път, той ми каза: „Филибер дьо ла Дюрбелиер“. Тогава аз, нормална и учтива, му отговорих по същия начин, географски: „Сюзи… ъъ… дьо Белвил♦…“ — „Ах! — възкликна той. — Вие сте потомка на Жофроа дьо Лажем дьо Белвил, който се е сражавал с Хабсбургите през 1672 година?“ Олеле! „Не — измънках аз, — от… от Белвил край Париж, това е…“ И знаете ли кое е най-лошото? Той дори не беше разочарован…
♦ Дьо — във френските имена показва произход — „от“. — Б.пр.
Тя заподскача.
— Ето, това е всичко, всичко ви казах. Моля ви да ръкопляскате много силно…
Франк изсвири с пръсти.
Филибер излезе, стъпвайки тежко. В доспехи. С ризницата, развятото перо на шлема, голямата шпага, щита и цялата железария.
Публиката потръпна.
Той започна да говори, ала нищо не се разбираше.
След няколко минути към него приближи дете с табуретка, за да му вдигне начелника.
Нашият човек остана невъзмутим, но, слава богу, вече можеше да бъде чут.
Загатнати усмивки.
Още не знаеха какво ще излезе от всичко това…
Тогава Филибер се впусна в гениален стриптийз.
Всеки път, когато сваляше парче желязо, малкият му паж го назоваваше много силно:
— Шлем… Каска… Навратник… Яка… Нагръдник… Накоремник… Налакътници… Ръкавица… Набедреници… Наколенници… Подколенници…
Изцяло разсъблечен, рицарят най-накрая седна и хлапето му свали „обувките“.
— Брони за крака — обяви то, като ги повдигна над главата, запушвайки си носа.
Сега се чу истински смях.
Няма нищо по-хубаво от някоя добра смешка, за да се стопли атмосферата в залата.
През това време Филибер, Жан, Луи-Мари, Жорж Марке дьо ла Дюрбелиер описваше подробно с монотонен и безличен глас разклоненията на родословното си дърво, изброявайки военните подвизи на своите престижни роднини.
Далечният прадядо Шарл — срещу турците с Луи IX през 1271-ва, другият прапрадядо Бертран — разгромен при Азенкур през 1415-а, далечният чичо Бидюл — в битката при Фонтеноа, дядо му — по бреговете на река Мен при Шоле, прачичото Максимилиен — заедно с Наполеон, прадядо му пък — по пътя „Дам“, и дядо му по майчина линия — пленник на швабите в Померания.
С много и много подробности. Хлапетата не гъкваха. История на Франция в 3D формат. Голямо изкуство.
— А ето го и последното листо от дървото — завърши той.
Стана. Съвсем бял и супермършав, облечен само с долни гащи, щамповани с лилиеви цветове.
— Това съм аз, знаете ли? Този, който брои пощенските си картички…
Неговият паж този път му донесе един военен шинел.
— Защо? — попита той към залата. — Защо, дявол да го вземе, наследникът на такива хора непрекъснато брои парчета хартия на едно място, което ненавижда? Ами ще ви кажа…
И тук вятърът се обърна. Той разказа за обърканото си раждане, защото „още тогава“ се бил представил зле, а майка му отказала да отиде в болница, където извършвали аборти. Говореше за своето откъснато от хората детство, през което го учели да се държи на положение с простолюдието. Мина и към годините, прекарани в пансион с неговия Гафио като острие на копие, и безбройните низости, които бил принуден да понесе — той, за когото единствените познати конфликти били възникналите при бавното придвижване на оловните му войничета…
И хората отново започнаха да се смеят.
Те се смееха, защото беше необичайно. Историята с чашата за пишкане, подигравките, хвърлените в тоалетната очила, подстрекаването към чикиджийство, жестокостта на малките селянчета от Ванде и съмнителният начин, по който го успокоявал възпитателят. Бялата гълъбица, дългите вечерни молитви, за да простим на тези, които са ни обидили, и да не се поддаваме на изкушението, и неговият баща, който всяка събота го питал дали е съумял да се задържи на висотата на положението си и да отдаде почит на своите предци, докато той се въртял на стола, защото пак са го били изстъргали на голо с черния сапун.
Да, хората се смееха. Защото той си се смееше и те вече бяха с него.
Всички бяха принцове…
Всички тръгнаха след неговите бели пера…
Всички се развълнуваха.
Той разказа за своите НКС — натрапчиви компулсивни смущения. За „Лексомил“-а си, за документите от социалното осигуряване, на които името му никога не се побираше, за заекването и за своите обърквания, когато езикът му се оплита от смущение, за кризите му от мъчително безпокойство на обществени места, за умъртвените си зъби, за оплешивялата си глава, за гърба си, който е вече малко превит, и за всичко, което беше загубил по пътя, заради това, че е роден в друга епоха. Възпитан без телевизия, без вестници, без излизания, без хумор и най-вече без каквато и да било доброжелателност към обкръжаващия го свят.