Впрочем не е сигурно, че той съществува… Филу ми каза, че именно защото си такава, рисуваш добре, ами, по дяволите, доста скъпо излиза…
— Е, мили мой Франк? — разтърси го Филибер. — Изглеждаш объркан в момента…
— Уморен…
— Хайде… Скоро идва ваканцията…
— Уф… Трябва да се изкара още целият месец юли… Впрочем отивам да спя, защото утре ще ставам рано — ще водя дамите на зелено…
Да прекарат лятото на село… Това беше идея на Камий, а Полет нямаше нищо против… Бабчето не беше особено запалено… Но навито… Беше навита за всичко само ако не я насилват да прави каквото и да било…
Когато тя му съобщи своя план, Франк най-после започна да се примирява.
Тя можеше да живее далече от него. Не беше влюбена и никога нямаше да бъде. Отгоре на всичко го беше предупредила: „Благодаря, Франк. Аз не.“ А и проблемът си беше само негов, щом бе повярвал, че е по-силен от целия свят. Е, не, мой човек, ти не си най-силният… Е, не… Не че досега не го беше разбрал, нали? Но ти си такъв инат, такъв хвалипръцко…
Още не си бил роден, а животът ти вече не е значел нищо, тогава защо сега да трябва да се променя? Какво си мислиш? Че защото я чукаше от цялото си сърце и беше мил с нея, това, щастието, ще ти падне от небето направо в устата… Уф… Колко си жалък… Я се огледай малко, видя ли какво представляваш? Докъде смяташе да стигнеш по този начин, кажи ми? Докъде смяташе да стигнеш? Ама откровено?
Тя остави своята чанта и куфара на Полет в антрето и дойде при него в кухнята.
— Жадна съм.
— Цупиш ли се? Притеснява ли те, че заминаваме?
— Изобщо не! Тъкмо ще имам възможност да се позабавлявам малко…
Тя стана и го хвана за ръката.
— Хайде, ела…
— Къде?
— Да си легнеш.
— С теб ли?
— Ами да!
— Не.
— Защо?
— Вече нямам желание… Ти си нежна само когато си пийнала… Струва ми се, че шмекеруваш с мен, писна ми…
— Добре…
— От теб вее ту топло, ту студено… Отвратително постъпваш…
— Отвратително…
— Но аз се държа добре с теб…
— „Но аз се държа добре с теб…“ — повтори той с наивен глас. — Не ми пука дали си добра с мен. Аз исках да си с мен, точка. Останалото… Твоите нюанси, артистичната ти мъглявина, дребните заигравания със задника ти и с твоята съвест, ги запази за някой друг гламчо. Тоя, тук и сега, сдаде багажа. Няма да успееш нищо повече да измъкнеш от него и можеш да зарежеш тази работа, принцесо…
— Влюбил си се, така ли?
— О, дразниш ме, Камий! Точно така! Сега пък ми говориш, все едно че съм тежко болен! Егати, би могла да бъдеш малко по-деликатна, по дяволите! Малко по-сдържана! Не заслужавам това все пак! Хайде… Ти ще се чупиш и това ще ми се отрази добре… Как мога да се оставя да ме ядосва мацка, която си пада по идеята да прекара два месеца в някаква загубена дупка съвсем сама с една дъртофелница? Ти не си нормално момиче и ако беше поне малко честна, щеше да идеш да се лекуваш, преди да хванеш първия будала, когото срещнеш.
— Полет е права. Ти си невероятно груб…
На другата сутрин пътят им се стори, хм… доста дълъг.
Той им остави колата и си тръгна със старата моторетка.
— Ще дойдеш ли другата събота?
— За какво?
— Ъъ… За да си починеш…
— Ще видим…
— Моля те…
— Ще видим…
— Няма ли да се целунем?
— Не. Ще дойда да те изчукам другата събота, ако няма какво друго по-добро да правя, но повече няма да те целувам.
— Добре.
Той отиде да каже довиждане на баба си и бързо изчезна зад завоя.
Камий се върна при големите си кутии с бои. Сега се занимаваше с вътрешна декорация.
Започна да разсъждава, но се отказа. Извади четките и дълго ги пробва. Той беше прав: ще видим…
И така, те продължиха незначителния си животец. Както в Париж, но още по-бавно. И на слънце.
Камий се запозна с двойка англичани, които стягаха съседната къща. Разменяха си разни неща, приспособления, инструменти и чанти с джин тоник по времето, когато дългокрилите лястовици повеждаха своите танци.
Те посетиха Музея за изящни изкуства в Тур. Полет изчака под един огромен кедър (прекалено много стъпала), докато Камий оглеждаше градината, много красивата жена и внука на художника Едуар Деба-Понсан. Този го нямаше в енциклопедията… Като Еманюел Лансие, чийто музей в Лош двете посетиха няколко дни преди това… Камий много обичаше художниците, чиито имена не се срещаха в енциклопедиите… Тези „малки майстори“, както е обичайно да казват… Оказали се в гостоприемните градове, станали техни единствени изложбени салони. Първият ще остане известен завинаги с това, че е дядо на Оливие Дебре, а вторият, че е ученик на Коро… но какво… Без обвивката на гениалността и на наследствеността техните картини се възприемаха по-спокойно. И по-искрено може би…